Зовът на барабана [bg]

Разговорите в трапезарията затихнаха и всички се обърнаха да видят какво става. Джейми беше избутал стола си назад, но преди да стане, едно привидение се появи на прага.

Това беше Джон Куинси Майърс, ловецът, който изпълни двойните врати от край до край, издокаран със същия костюм, с който беше и на първата ни среща. Облегна се тежко на рамката на вратата и огледа всички с кървясалите си очи. Беше зачервен, дишаше тежко и в едната си ръка стискаше дълга стъклена бутилка.

Очите му спряха на мен и лицето му се изкриви в плаха, но любезна физиономия.

— А ЕТО ви — каза с дълбоко задоволство. — Дънкан ми рече тъй. Да, гуспожа Клеър рече да са напийш хубавко, преди да та срежи. Е, напих са. Напих са… — Замълча, олюля се опасно и вдигна високо бутилката. — Като СКУНКС! — добави победоносно. Пристъпи в стаята, падна по лице и не помръдна повече.

Дънкан се появи на прага, и той не беше в по-добро състояние. Ризата му беше разкъсана, жакетът висеше на рамото му и около окото му бе започнала да се образува голяма синина.

Огледа проснатото тяло в краката си, после погледна извинително към Джейми.

— Опитах се да го спра, Мак Дуб.

Аз станах от мястото си и стигнах до тялото едновременно с Джейми, следвана от истинска вълна любопитни гости. Джейми ме погледна и вдигна вежди.

— Е, ти наистина каза, че трябва да е в несвяст — отбеляза той. Наведе се над ловеца и вдигна единия му клепач, под който се видя само бялото на очната ябълка. — Бих казал, че се е справил добре.

— Да, но нямах предвид да се напие до смърт! — Клекнах до безчувственото тяло и притиснах плахо два пръста към каротидната артерия. Хубав, силен пулс. И все пак…

— Алкохолът изобщо не е добра упойка — казах, клатейки глава. — Той е отрова. Потиска централната нервна система. А шокът от операцията, при алкохолната интоксикация, може да го убие.

— Няма да е голяма загуба — каза някой от гостите, но гадната му забележка потъна в истинска вълна от укорителни възгласи.

— Жалко, че е похабил толкова бренди — каза друг и всички се засмяха. Беше Филип Уайли; видях напудрената му физиономия над рамото на Джейми. Хилеше се неприятно.

— Много сме чували за уменията ви, госпожо Фрейзър. — Сега е моментът да се докажете — пред свидетели! — Той махна с ръка към тълпата около нас.

— О, я се разкарай! — отвърнах рязко.

— О, чуйте я само! — промърмори някой зад мен, не без възхищение. Уайли примигна смаян, после се ухили още по-широко.

— Вашите желания са заповед за мен, мадам — промърмори, поклони се и изчезна в тълпата.

Изправих се, обзета от колебание. Можеше да се получи. Технически, това бе проста операция, щеше да отнеме само няколко минути, ако не срещнех усложнения. Правеше се малък разрез, но трябваше да се навлезе в перитонеума, с целия риск от инфекция, който това носеше.

Все пак нямаше да намеря по-добри условия от тези, с които разполагах тук — много алкохол и много помощници. Нямаше друга налична анестезия, а при никакви обстоятелства не бих оперирала пациент в съзнание. Все пак Майърс беше поискал да го направя.