Зовът на барабана [bg]

Тъй като нямаше много време и не разполагахме с подходящ плат, Джокаста реши да преправят една от нейните рокли за мен.

— Как изглежда, Федра? — смръщи се към мен, сякаш можеше да ме види само със силата на волята си. — Ще стане ли?

— Да, ще стане — отвърна прислужницата, с пълна с карфици уста. Тя заби три бързо една след друга, огледа ме, прихвана гънка от плата на кръста ми и заби още две.

— Ще стане много добре — уточни вече без карфици в устата. — По-ниска е от вас, госпожице Джо, но е по-слаба в кръста. Малко е по-едра в гърдите обаче — добави тихо Федра и ми се усмихна.

— Да, знам това — сопна се Джокаста, дочула шепота. — Разцепи корсета, ще го покрием с валенсианска дантела над подложка от зелена коприна. Вземи парче от стария халат на съпруга ми; цветът е много подходящ. — Тя докосна ръкава на ярко зелено райе. — Поръби и отвора със зелена коприна; ще показва красиво гърдите ѝ. — Дългите бели пръсти посочиха мястото на промяната и се понесоха почти разсеяно над гърдите ми. Докосването беше хладно, безстрастно и почти недоловимо, но аз едва се сдържах да не се отдръпна.

— Имате забележителна памет за цветове — казах, изненадана и леко смутена.

— О, помня много добре тази рокля — отвърна тя. Докосна леко бухналия ръкав. — Навремето един джентълмен ми каза, че с нея приличам на Персефона — олицетворение на пролетта. — Слаба усмивка озари лицето ѝ при спомена, после изчезна, когато вдигна глава към мен.

— Какъв цвят е косата ти, скъпа? Не съм се сетила да попитам. Някак си ми звучиш руса, но не съм сигурна дали е така. Само не ми казвай, че си чернокоса или много светла! — Усмихна се, но шегата прозвуча малко като заповед.

— По-скоро съм кестенява — казах аз и докоснах смутено косата си. — Малко е избледняла обаче; изсветлява на кичури.

Тя се смръщи при тези думи, като че ли се чудеше дали кестенявото е подходящо. Явно не успя да разреши този въпрос, защото се обърна към прислужницата.

— Как изглежда, Федра?

Жената отстъпи назад и присви очи. Осъзнах, че сигурно — като другите прислужници в къщата — е свикнала да дава подробни описания на господарката си. Тъмните очи минаха бързо по мен и спряха малко по-дълго на лицето. Тя извади две карфици от устата си, преди да отговори.

— Хубаво е, госпожице Джо. — Кимна веднъж, бавно. — Много хубаво — повтори. — Тя има бяла кожа, бяла като сметана; много е хубава с това ярко зелено.

— Хм. Но долната пола е в цвят на слонова кост; ако е твърде светла, няма ли да бледнее?

Не ми хареса да ме обсъждат така, сякаш съм произведение на изкуството — и вероятно дефектно произведение на изкуството, — но преглътнах възраженията си.

Федра поклати категорично глава.

— О, не, мадам — каза тя. — Изобщо не бледнее. Тя има скули и сенки под тях. Кафяви очи, но не с цвят на кал. Помните ли онази книга, онази, с картинките на всякакви животни?

— Имаш предвид „Разкази за изследването на индийския субконтинент“ попита Джокаста — да, помня я. Одисей ми я чете миналия месец. Искаш да кажеш, че госпожа Фрейзър ти прилича на някоя от илюстрациите? — Засмя се развеселена.