Зовът на барабана [bg]

— Аз съм — отвърнах и я докоснах по ръката, за да разбере къде точно съм.

— Усетих камфора от роклята ти — каза тя в отговор на неизречения ми въпрос и пъхна ръка под лакътя ми. — Стори ми се, че чух гласа на Джейми. Той наблизо ли е?

— Не — отвърнах, без да излъжа много. — Мисля, че отиде да посрещне гостите.

— О… — Ръката ѝ стисна моята и тя въздъхна с нещо средно между задоволство и нетърпение. — Няма да съжалявам за онова, което не може да се върне, но се кълна, че съм готова да се откажа от едното си око, стига зрението на другото да се възстанови само за миг, колкото да видя момчето с тартана тази нощ!

Поклати глава и диамантите на ушите ѝ уловиха светлината. Беше с рокля от тъмносиня коприна, подчертаваща сияещата ѝ бяла коса. По плата бяха бродирани водни кончета, които сякаш се стрелкаха сред гънките, когато тя се движеше под светлините на свещниците по стените и големите полилеи, спускащи се от тавана.

— О, да. Къде е Одисей?

— Тук, мадам. — Беше се върнал така тихо, че не го бях чула кога се е появил от другата ѝ страна.

— Хайде тогава — рече тя и го хвана под ръка. Не знаех дали това се отнася за мен, или за него, но тръгнах послушно след нея, като отстъпих встрани пред две момчета от кухнята, които носеха основното ястие — цял печен глиган, главата с бивните беше непокътната и се взираше яростно, а едрият му гръб блестеше от мазнина, готов да бъде нарязан. Миришеше божествено.

Пригладих косата си и се приготвих да се срещна с гостите на Джокаста, чувствайки се така, сякаш и аз щях да бъда представена на сребърен поднос с ябълка в устата.