Зовът на барабана [bg]

— Моля за извинение, мадам — каза той задавено и хукна по стълбите покрай мен, почти презглава, като остави вратата към прохода за кухнята да се клати след него.

— Какво става…? — попитах на глас и после си спомних къде… и кога… се намирам.

Дълго беше живял в къща със сляпа господарка и без господар и бе станал невнимателен. За миг беше забравил най-основната и важна защита — единствената истинска защита на един роб: безизразното лице, което крие всички мисли.

Нищо чудно, че се ужаси, когато осъзна какво е направил. Ако някоя друга жена бе видяла този непредпазлив поглед… ръцете ми изстинаха и се изпотиха, преглътнах, като си спомних миризмите на кръв и терпентин, които пареха в гърлото ми.

Но този път бях аз, напомних си, и никой не беше видял. Икономът се изплаши, но беше в безопасност. Аз щях да се държа все едно нищо не се е случило — нищо не се беше случило — и всичко щеше да е… наред, доколкото можеше да бъде. Шумът от стъпки в галерията над мен прекъсна мислите ми. Погледнах нагоре, ахнах и всичко излетя от ума ми.

Шотландец планинец в целия си блясък е впечатляваща гледка — всеки планинец, на всяка възраст, както и да изглежда. А един висок, изпънат и в никакъв случай не-грозен планинец в разцвета на живота си беше смайваща гледка.

Не беше обличал килт от Калоден насам, но тялото му не беше забравило как се носи.

— О! — възкликнах аз.

Той ме видя и белите му зъби просветнаха, когато ми се поклони, сребърните токи на обувките му сияеха. Изправи се и се завъртя, за да се развее наметалото, после тръгна бавно по стълбите, взирайки се в лицето ми.

За миг го видях какъвто беше в утрото на сватбата ни. Тартанът беше почти същият; черни квадрати на ален фон, наметалото прихванато на рамото му със сребърна брошка, спускащо се до прасците на обутите в чорапи крака.

Сега ризата му беше по-фина, както и жакетът; по дръжката на кинжала на колана му имаше златни ивици. Duine uasal, така изглеждаше сега, достоен човек.

Но смелото лице над дантелата беше същото, по-старо, но по-мъдро. И наклонът на сияещата глава и извивката на широките устни, скосените ясни котешки очи, които се взираха в моите, бяха същите. Това беше мъж, който винаги бе осъзнавал стойността си.

— На вашите услуги, мадам — каза той. После се усмихна широко, когато слезе и по последните стълби.

— Изглеждаш прекрасно — казах аз, едва успях да преглътна буцата в гърлото си.

— Не е зле — отвърна без фалшива скромност. Нагласи внимателно гънката на рамото си. — Разбира се, това е предимството на наметалото — не е трудно да го нагласиш.

— На Хектор Камерън ли е? — изпитвах някакъв нелеп срам да го докосна, когато беше облечен така великолепно. Затова докоснах дръжката на кинжала, на която имаше малка златна украса във формата на птица в полет.