Зовът на барабана [bg]

О, Ривър Рън беше градина на земните наслади, да… но аз имах чернокож приятел, оставих дъщеря си на неговите грижи.

Като се сетих за Джо Абърнати и Бриана, ми се стори, че съществувам на две места едновременно. Виждах лицата им в ума си, чувах гласовете им с вътрешния си слух. И все пак реалността беше мъжът до мен, с развяващ се при всяка крачка килт и замислено сведена глава.

Това беше моето изкушение: Джейми. Не несъществените удобства на меките легла и красивите стаи, копринените рокли или общественото положение. Джейми.

Ако той не приемеше предложението на Джокаста, трябваше да прави нещо друго. И това „нещо друго“ вероятно щеше да бъде опасната примамка на Уилям Трайън за земя и хора. Това от една страна беше по-добро от щедрото предложение на Джокаста, защото изграденото щеше да е негово. Наследство, което искаше да остави на Бриана. Ако доживееше да го изгради.

Още живеех в двете равнини — в тази, в която чувах шепота на килта му до полите си и усещах влажната топлина на тялото му, по-топло от горещия въздух. Усещах мускусния му аромат, който ме караше да искам да го издърпам в лехата, да разкопчая брошката и да накарам наметалото да падне от раменете му, да сваля корсажа си и да притисна гърди към него, да легнем полуголи и възбудени сред мокрите зелени растения и да го откъсна от мислите му.

Но в равнината на спомените усещах аромата на тисови дървета и вятъра от морето, а под пръстите ми не беше топъл мъж, а студеният гладък гранит на надгробния камък с неговото име.

Не проговорих. Той също.

Вече бяхме направили пълна обиколка и се връщахме към реката, където сивите каменни стъпала се спускаха надолу и изчезваха под плискащата се вода. Макар и толкова нагоре по течението още се усещаха отзвуци от прилива.

Там беше закотвена лодка; малка гребна лодка, предназначена единствено за риболов и разходки.

— Искаш ли да се разходим?

— Да, защо не? — Сигурно и той изпитваше същото желание като мен — да се махне от къщата и Джокаста, да се отдалечи достатъчно, за да може да мисли ясно, без опасността да бъде прекъснат.

Слязох, като се държах за ръката му. Преди да стъпя в лодката обаче, той се обърна към мен. Придърпа ме към себе си, целуна ме нежно, веднъж, после ме притисна към тялото си и положи брадичка на главата ми.

— Не знам — каза тихо, в отговор на неизречените ми въпроси. Влезе в лодката и ми подаде ръка.