Зовът на барабана [bg]

Огледах се с преувеличено внимание, после седнах до него.

— Сами сме и никой не ни вижда — казах аз. — Искаш ли да ми кажеш какво става, по дяволите?

— О, да. — Изправи гръб и се протегна. — Трябваше да ти кажа по-рано, само че не очаквах тя да направи такова нещо. — Той посегна и хвана ръката ми в тъмното. — Не че е нещо лошо. Когато ми донесе наметалото, кинжала и брошката, Одисей ми каза, че Джокаста смята да направи някакво обявление на вечерята — ще обяви пред всички, че иска да ме направи наследник на… това.

Жестът му обхвана къщата и нивите под нас, и всичко останало: речния пристан, овощната градина, градините пред къщата, конюшните, безкрайните акри борова гора, дъскорезницата, дестилерията за терпентин и четиридесетте роби, които работеха там.

Представих си как ще протече всичко, както сигурно го бе видяла и Джокаста; Джейми седи начело на масата, облечен с тартана на Хектор Камерън, с кинжала и брошката му — на тази брошка бе изписан девизът на клана „Обединение!“ — обграден от другарите на Хектор, всички очакващи да приветстват своя млад сънародник тук.

Ако тя направеше такова заявление в компанията на местните шотландци, добре наквасени с хубавото уиски на Хектор, те щяха да го приемат веднага за господар на Ривър Рън, помазан с глиганска мас и коронясан с восъчни свещи.

Това беше типичен за Макензи план, помислих си; дързък, драматичен и напълно нехаещ за желанията на замесените в него.

— И ако го беше направила — каза той, отразявайки мислите ми с изключителна прецизност, — щеше да ми е много неловко да отхвърля тази чест.

— Да, много.

Той внезапно се изправи, не можеше да стои мирен. Без да каже нищо, ме хвана за ръка; аз станах с него и поехме по алеята към овощната градина, която заобикаляше официалната. Фенерите, запалени за приема, бяха махнати, свещите им — прибрани за по-късна употреба.

— Защо Одисей ти е казал? — попитах аз.

— Ти ми кажи, сасенак — каза той. — Кой е господар на Ривър Рън сега?

— О! — казах аз. И добавих: — О!

— Точно така — рече сухо той. — Леля ми е сляпа; кой води сметките и върти домакинството? Тя може и да решава какво да се направи, но кой казва дали е направено? Кой е винаги до нея, за да ѝ каже какво става, чии думи чува тя, на чия преценка вярва най-много?

— Разбирам. — Взирах се в замислено в земята. — Нали не мислиш, че е подправил сметките или нещо подобно? — Надявах се да не е така; много харесвах иконома на Джокаста и мислех, че между тях има сърдечност и уважение. Не исках да мисля, че я мами хладнокръвно.

Джейми поклати глава.

— Не. Прегледах счетоводните книги и всичко е наред, всъщност дори в идеален ред. Сигурен съм, че той е честен човек и верен слуга, но няма да е нормално, ако с радост отстъпи мястото си на непознат.

Изсумтя рязко.

— Леля може и да е сляпа, но този чернокож човек вижда съвсем ясно. Не ми каза и дума, за да ме разубеди. Каза ми само какво смята да направи тя и после ме остави сам да реша какво да сторя. Или да не сторя.

— Мислиш, че той знае, че ти не би… — спрях, защото не бях сигурна дали наистина не би приел. Гордост, предпазливост или и двете можеха да са причина да се противи на подмолния план на Джокаста, но това не означаваше, че ще го отхвърли.