Синовете на Спарта [bg]

На сутринта Палакис се събуди рязко и изпълнена със страх, но грубите гласове, които бе чула, бяха на гърците, които вдигаха лагера. Тя се прозя и се протегна, стана и видя хоплити, бързащи покрай лагера на групи по петдесет, водени от пентакости. Някои се насочваха към хълмовете в търсене на по-високи позиции. Други бяха сред мъжете и жените на лагера и ги насочваха към място, където да изпразнят мехурите и червата си. Палакис видя, че много от хората пикаят там, където са се събудили, и въздухът се изпълваше с вонята на урина — или може би на страх. Виждаше нервното напрежение на всяко изопнато лице и чуваше плача на деца. Малко от тях бяха изгубили бащите си във вчерашното сражение и повечето просто реагираха на мрачните лица и гнева на онези около тях.

Нямаха лопати за копаене на нужници и хиляди оставиха след себе си малки смърдящи купчинки. Гледката не беше приятна, а вонята беше такава, че Палакис се радваше, че скоро ще тръгнат. Известно време щяха да са номади, докато войската на царя не ги премаже или не измрат от жажда. Водата изглеждаше по-оскъдна от месото, тъй като бяха взели със себе си стадото кози, овце и магарета. Някои от каруците биваха натрошавани за дърва. Хората щяха да се хранят, но нейната уста беше разранена и пресъхнала.

Не след дълго войниците им извикаха да потеглят, ако не искат да бъдат изоставени. Палакис се усмихна, когато видя един млад мъж да върви превит под огромен товар инструменти, който подхождаше повече за муле. Жена му не носеше нищо, но все пак намери време да се намръщи на любовницата на Кир, когато тя мина покрай нея и се усмихна на децата й. Палакис започваше да вижда по-често това изражение. Изглежда, смъртта на Кир беше позволила на някои от лагера да покажат презрението си към жената, топлила леглото му. В отговор Палакис само стисна зъби и не им показа нищо освен самотата си.

Личеше си, че Клеарх си разбира от работата. Докато вървеше сред хиляди непознати, Палакис видя как гръцките войници се строяват в плътна редица зад тях и ги подкарват като стадо говеда, както бяха правили и през нощта. На хората от обоза не им беше казано накъде отиват. Всеки изминал час засилваше нуждите им и започнаха да се чуват недоволни гласове. Безжалостното слънце се издигаше в небето и изсушаваше гърлата им още повече. Дори онези, които страдаха най-силно от жаждата, можеха само да грачат за глътка вода.