Синовете на Спарта [bg]

Не останаха незабелязани, макар че никой не ги предизвика. Персите не изпитваха недостиг на коне и Клеарх ги видя как приближават и оглеждат, сякаш преценяват числеността и силата им. След това изчезваха за известно време, несъмнено да докладват на господарите си, че гърците са все още тук. Клеарх стисна зъби. Нищо не можеше да направи. След известно време се появиха още конници, които препускаха около тях, като се държаха на разстояние от около двеста крачки. Като че ли не се бояха от евентуални стрелци или прашкари. Клеарх би ги атакувал с удоволствие, но така само щеше да изтощи още повече хората си. Главната им задача беше да стигнат до лагера за храна и вода — и да защитят намиращите се в него, ако бяха останали живи. Останалото трябваше да почака.

Най-сетне лагерът се появи пред тях и спартанецът преглътна бучката в гърлото си. Десет хиляди мъже, жени и деца — цял град в пустошта, очакващ вест за голяма победа и нов цар. Такава нямаше да има.

Тук въздухът беше по-чист, тъй като бойното поле беше останало зад тях, но светлината намаляваше. Клеарх изпита огромно облекчение, докато вървеше към огньовете и палатките. Болката беше твърде прясна, загубата — прекалено голяма.

Рязко вдигна глава, когато зазвучаха тръби. На хълмовете пред маршируващото каре се появи тъмна линия персийски конници, точно както беше очаквал. Те не знаеха, че златото на Кир вече го няма. Мислеха си, че в лагера има царско съкровище. Младите и красивите щяха да бъдат отведени в робство. Останалите щяха да бъдат изклани.

Спартанците разкършиха схванати рамене и крака и стиснаха по-здраво мечовете си. Вражеската конница щеше да стигне лагера преди тях, а те не можеха да летят, нито да се втурнат тичешком напред и да пристигнат твърде уморени, за да се бият. Оставаше им само да продължат напред с най-доброто темпо, на което бяха способни.

От лагера се надигнаха писъци.

Клеарх видя как двамата млади атиняни повеждат съгледвачите, като изтеглиха мечове и препуснаха в галоп през тесния поток към палатките на лагера.

— Добри момчета — промърмори той. Гърдите го стягаха, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Беше се сражавал и вървял цял ден. Сви рамене. Нямаше значение. Единствено смъртта можеше да го спре, а тя идваше за всеки.

— Копията в готовност! Вдигнете щитове! — извика той на спартанците.

Потта се лееше на потоци от него и кожата му лъщеше, а жегата изгаряше дробовете му. Гърците отговориха с дрезгав рев, когато стигнаха покрайнините на лагера и запълниха всяка пътека между палатките, изправяйки се срещу врага.

Персийските конници се наслаждаваха на най-доброто, на което можеха да се надяват — лагер без защитници, насред равна суха земя. Препуснаха устремно към него, като надаваха радостни викове. После видяха червените наметала да напредват към тях между палатките и откриха, че не могат да отстъпят. Накъдето и да се обърнеха, виждаха още войници, които замахваха с мечове към тях, хвърляха копия и смъкваха другарите им от конете. Наистина настана клане, но не онова, което бяха очаквали.