![Синовете на Спарта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/8/sinovete-na-sparta-bg-download.jpg)
Синовете на Спарта [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-877-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синовете на Спарта [bg]». Краткое содержание книги:
Този път тя не възрази на титлата.
Клеарх я гледаше как се отдалечава. Кир открай време имаше добър вкус. Тази жена беше прелестна. Защо трябваше да е гъркиня? Тази тъмна коса и фина кожа… Усети се и тихо изръмжа, докато се мъчеше да се овладее. На седем години беше отделен от родителите си, за да се обучава. На дванайсет беше като вълк сред другите момчета. Единственото, което му се даваше, беше едно наметало годишно. Старата му туника беше изгнила и той често оставаше гол под наметалото и се случваше да не се къпе месеци наред. Сега тежестта на наметалото върху раменете му му липсваше, но в същото време се чувстваше по-леко, сякаш тя беше взела със себе си част от болката на деня.
Проксен отново се появи отнякъде и се насочи към унесения в мисли Клеарх. Спартанецът го гледаше как приближава. И двамата преценяваха колко сили са останали у другия. Този път очите им бяха сериозни. Мракът се беше спуснал и прегръдката му ги беше спасила. Утрото щеше да разкрие враг, все още възнамеряващ да вземе живота им.
— Някои от конниците успяха да се измъкнат — каза Проксен. — Стрелците ни останаха без стрели и нямаше откъде да вземат нови. Не успях да извикам навреме прашкарите.
— Значи Великият цар ще научи, че сме при лагера. Ще знае къде точно се намираме, преди слънцето да е изгряло. Мисля, че утре може и да е последният ни ден, Проксене.
— Клеарх ли чувам, или Менон? — отвърна Проксен и повдигна вежди. — Нали спартанците уж не могат да бъдат пречупени?
Клеарх се засмя.
— Прав си, разбира се. Трябва да потеглим през нощта. Те ще очакват, че ще се върнем по пътя, по който сме дошли. Така че на запад най-вероятно ще ни чака блокада. Аз лично бих направил точно това. Значи ще поемем на север.
— Добре — отвърна Проксен. — Заповедта ти е да потеглим на север. За да могат хората от обоза да ни последват с цялата храна и вода, които могат да носят. — Той леко се отпусна. — Менон още иска да ги изоставим. Казва, че само ще ни забавят.
— И е прав — каза Клеарх. — Ще ни забавят. Приятелю, не виждам изход от това.
За негова изненада Проксен сграбчи рамото му — жест, който беше необичаен между тях.
— Денят беше лош. Малко сън и ще се възстановиш. Проблемите ще са същите, но ще можеш да подходиш към тях по-добре. Утре ще говоря с истинския Клеарх. Той ще е пълен с идеи, не се съмнявам.
Клеарх се усмихна и каза:
— Ти си добър човек.
21
Нощта не мина без премеждия. На два пъти тропотът на копита се приближаваше толкова, че се приготвяха да посрещнат атака, преди звукът да се отдалечи. Огромни сили или ги преследваха, или ги обкръжаваха в пустинята. Трудно беше да не си представят примка, която бавно се стяга около тях, докато луната пълзи през небето.
Докато оставяше стария лагер зад гърба си, Клеарх си припомни, че мъжете, жените и децата, които бяха дошли с войската, не могат да вървят като войници. Докато се опитваше да се отдалечи от мястото, където знаеше, че са ги видели, и да намери къде да прекарат остатъка от нощта, зад карето войници се проточи дълга опашка. Мнозина от следващите лагера още бяха зашеметени от резкия обрат на събитията, залитаха и се препъваха напред: жени с деца на ръце, мъже, натоварени с вещите, които бяха успели да грабнат — нямаше каруци, на които да натоварят нещата. За тях беше настъпил пълен хаос, който им бе отнел всичко, което познаваха.
През първия час Клеарх се задоволяваше да праща хора назад, за да накарат опашката да ускори крачка. Когато това доведе само до гневни реплики и писъците на някаква жена, която казваше на един от спартанците да носи сина й, Клеарх спря цялата група. Даде нови заповеди в мрака. Хората му разбираха залога и не възразиха. Менон беше онзи, който напомни на всички, които искаха да го слушат, че ги е съветвал да не взимат толкова много хора. Не им трябвали роби, каза той. Ако искали да имат някакъв шанс за спасение, трябвало да се отдалечат колкото се може повече от персийската войска.
Клеарх прати хиляда спартанци и хиляда коринтяни в тила. Така хората от лагера трябваше да ускорят крачка — гърците дишаха във вратовете им и бяха готови да ги принудят да продължат напред. Някои от войниците използваха с готовност копията си като тояги и удряха всеки, който проявяваше глупостта да се оплаква. Продължиха така часове наред, докато мъките не направиха хората от обоза дръзки и те не започнаха да викат, че трябва да си починат или да умрат и че децата не могат да продължат.
Клеарх даде заповед и всички тутакси насядаха там, където се намираха. Той прехапа устни, докато се бореше с умората и подбираше охрана от най-младите войници. Опита се да спести будуването на спартанците, тъй като щяха да са му по-полезни отпочинали, когато слънцето изгрее. Прозя се и се сепна, като видя, че Палакис е застанала до него и му подава наметалото.