Колелото на Осхайм [bg]

— Как… — После видях. Едва различим на фона на един завой на стената, грамадният силует на великана беше застанал върху каруцата и вече вдигаше втори послушник към парапета. Тези мъртъвци бяха по-умни от всички, които бях срещал!

Побягнах в посока обратна на часовниковата стрелка, нагоре по изоставения барбикан. Един възстар скорпион се издигаше в предния край на стената и за момент се замислих дали да не напрегна сили да го извъртя и да пронижа преследвачите си. Разумът обаче надделя — на четирима мъже щяха да са им нужни пет минути да свършат тази работа, пък и така или иначе, едно копие в гърдите можеше да не впечатли особено гонещите ме трупове. Вместо това преодолях барбикана и продължих да тичам от другата му страна.

Рев на мощен вятър или огън ме накара да извия глава. Над стената виждах улиците, раздалечаващи се от двореца, и въпреки грозящата ме опасност нещо улови погледа ми. Вихър от парцали и прах се носеше през широкото голо пространство пред двореца. Също като парцалана, който бях видял при ездата от Апанската порта, този носеше по краищата си изпразнени и обладани жертви. Но докато онзи беше малко по-голям от човек и бе заробил само неколцина души, този се издигаше по-високо от барбикана и лунната светлина блестеше по парченца натрошено стъкло, вплетени във фунията му; десетки граждани, разкъсани и одрани, бродеха наоколо с грейнали очи, а ездачите им се виждаха като бледи призрачни фигури на всеки гръб, дяволски и ужасни в своето разнообразие.

Може би двайсет войници от Седма се появиха от укритието на стената, начело с Мартус. Къде се бяха дянали другите за толкова кратко време, не мога да кажа. Мартус беше извадил меча си и изглеждаше готов да поведе атаката.

Хвърлих поглед назад и като видях, че най-бързият от послушниците още е на сто крачки от мен, спрях. Не можеш да нараниш парцалан. Просто гледаш да му се махнеш от пътя и го чакаш да се разнесе. Малките изкарват около час. Бях получавал доклади за един триметров, който духал половин ден…

Поех си дълбоко дъх.

— Бягай, глупако!

Мартус вдигна глава и очите му ме намериха на стената. Даже от това разстояние виждах на лицето му изражението, което знаех, че ще си сложи. Той беше генерал Мартус Кендет, сега вече глава на рода, след като татко се бе превърнал в пепел. Стоеше пред стените на двореца на Червената кралица и — въпреки че страхът можеше да се е свил като студен юмрук в стомаха му — нямаше да бяга в никаква друга посока, освен срещу врага.

— Не можеш да му направиш нищо, копеле тъпо! — Послушникът вече беше прехвърлил барбикана и се носеше към мен, без да го е грижа за бездната, зейнала от едната му страна. Зад него тичаха още двама, а подире им — самият великан.