Колелото на Осхайм [bg]

— Кралят се е установил в Миланския дом.

— Но… това е безумие. — Враговете бяха проникнали в двореца, а Хертет се беше настанил като крал в стария си дом? От поколения седалището на кралете беше във Вътрешния дворец. Заклинанията и чародействата, наложени върху него, бяха повече от всички килими и гоблени: това беше сигурно място, защитено срещу черна магия. Доколкото знаех, всяка мъртва твар, прекосила прага му, щеше да изгори или да се превърне в прах… или просто да стане труп от по-традиционния вид, освободен от контрола на некроманта. Дълбоко се съмнявах Миланският дом да се радва на същите защити. И все пак под неговия покрив чичо Хертет се беше упражнявал да царува още отпреди раждането ми. Може би там се чувстваше в най-голяма безопасност. Може би тронът на Червената кралица го плашеше. Мен би ме плашил. Особено ако претенциите ми са преждевременни…

На минаване покрай Писарската улица зърнах за миг жилавата фигура на един блатен дух, очертана ясно на фона на луната, когато се подаде над върха на покрива.

— Там! — Извих се, за да освободя едната си ръка, и посочих. — Там горе, блатен дух!

— Не го виждам. — Капитан Параито хвърли поглед нагоре, без да нарушава крачка.

— Няма ли поне да пратиш хора да проверят? — Успях да се отърся от един от стражите. — Пусни ме, дръвнико, точно чичо ми е човекът, когото искам да видя. Няма нужда да ме влачите дотам!

— Кралят заповяда всички въоръжени мъже да бранят Миланския дом. Патрулите са, за да ловят предатели и да предупреждават за атака. Не да гоним сенки.

Поклатих глава и продължих. Ако сме честни, сенките вероятно биха излапали Параито и отряда му в мига, щом дръзнат да навлязат в тях.

Не направих друг опит да се измъкна, докато не минахме близо до Римската палата. В една от горните стаи бледа светлина се процеждаше през кепенците. Изтръгнах се и направих крачка натам. Още една и щях да съм свободен, но един от стражите, случайно или преднамерено, пъхна дръжката на копието си между краката ми и аз паднах, а отгоре ми се хвърлиха двама мъже.

Изправиха ме. Изплюх прахоляк.

— Вържете пленника! — нареди капитан Параито.

— Не се опитвах да избягам, идиот такъв! — Ехо от берсеркерската ми ярост отекна в мен и още стражи пристъпиха да ме хванат за ръцете. — Жената и детето на принц Дарин са сами в Римската палата с един некромант. — Поех си дълбоко дъх, докато омотаваха въжето около ръцете ми. — Пак ще ти напомня. Аз съм принц и маршал на целия проклет град! Ако оставиш снаха ми да умре… Чакай! Некромантът! Той е заплаха за Хертет — искам да кажа, за краля. Твой дълг е да…

— Мой дълг е да включа тази информация в доклада си. — Капитанът махна на хората си да продължават напред и те се подчиниха. Влачеха ме, докато аз се борех с въжетата.

Когато наближихме Миланския дом, видях множество въоръжени мъже, строени около стените му. Факлите пламтяха в такова изобилие, че озаряваха целия двор. Видях хора от дворцовата стража, от елитните гвардейци на тронната зала, от караулната стража, от вътрешната стража, аристократични останки от кавалериите на Червеното копие, Дългото копие и Желязното копито, надзиратели от Марсилската крепост и даже домашни гвардейци на благородните домове.