Колелото на Осхайм [bg]

— Какво правиш тук, по дяволите? Не получи ли съобщенията? Можеш да видиш шибания дим! — Посочих, просто за в случай че е пропуснал да го забележи как се издига над огненото зарево в далечината. — Край портата бушува истинска битка… и ние губим! — Огледах се. — И къде, за бога, са останалите ти хора? Прати ги на Апанската порта — веднага!

Мартус се напери срещу мен, както бе правил толкова често преди. Това обикновено беше прелюдия към смазването ми от бой, ако не съм достатъчно бърз да избягам.

— Хертет заповяда да останем. — Макар да беше ядосан, тонът му беше на човек, хванат да прави нещо нередно. — Хората ми патрулират по улиците около двореца, на осем отряда по петдесет.

— Че кой дава кофа слонски фъшкии какво казва чичо Хертет? — В мен се надигна гняв, какъвто не бях изпитвал от години… може би откакто бях на седем и Мартус използва удар с глава, за да ме извади от последната битка, в която му се опънах. — Аз съм маршалът на Вермилиън и главнокомандващ на въоръжените сили и ти, генерале, отговаряш пред мен!

Тогава Мартус ме изненада. Изпусна въздуха в надутите си гърди с въздишка, която първо излетя рязко през стиснатите му от яд зъби, а после се проточи в дълго, бавно съскане.

— Говори се, че Червената кралица е загинала. Някакви доклади, че армията в Слов била обкръжена… и една стрела… Хертет се обяви за крал.

Когато раменете на Мартус увиснаха, се сетих за Дарин, лежащ блед при Апанската порта. Те почти можеше да са близнаци: еднакви на ръст, Мартус малко по-широкоплещест и с не толкова фини черти. Бях видял Дарин да умира и името му се помъчи да излезе от здраво стиснатите ми устни. Може би за първи път видях Мартус едновременно като мъж и като момче — не съперник, не тираничен брат, а син като мен, съревноваващ се за обичта на баща, който няма вече какво да даде. Когато мама умря, все едно някой дръпна запушалката на татко и всичко, което тя беше видяла в него, изтече — всеки импулс, всяка страст, онзи интерес към света, който ни прави живи, — и го остави празен.

— Събери си хората, Мартус, и вървете към Апанската порта. Ако загубим там, губим навсякъде. Не удържим ли градските стени, стените на двореца също няма да устоят. Ако той наистина е крал, по-добре ядосан крал, отколкото мъртъв, нали?

Мартус кимна.

— Ще пратя бързоходци.

— Вземи моя човек. — Посочих оцелелия войник, който беше дошъл с мен от Апанската порта. — Той може да язди толкова бързо, колкото твоите войници тичат. Почти.

Мартус кимна разсеяно, вперил поглед в тъмния Кралски път, простиращ се в далечината. Почти никаква светлина не се процеждаше през кепенците на къщите.

— И все пак, крал или не, идиот или не, не мисля, че чичо греши съвсем — там наистина има нещо, което идва насам… усещам го. И то наблизо. Не твоята битка при портата…