Колелото на Осхайм [bg]

— Отвори! — Ударих пак по решетката.

— Ами, всъщност, не знам как, ваше благородие. — Не изглеждаше особено притеснен от този факт и като се има предвид, че по принцип би трябвало да стои скрит от хорските очи вътре в Марсилската крепост и да пази затворниците в килиите, вероятно казваше истината.

— Името ти, гвардеецо. — Беше заповед, а не въпрос.

— Роноло Дал, ако ви е угодно. — Той тракна с токове — макар че всъщност не се чу никакъв звук.

— Не ми е особено угодно. А сега, гвардеецо Дал. Отвори. Портата. — Тези типове рядко имаха контакт с кралски особи и не бяха съвсем наясно как да се държат. Как точно се бе стигнало дотам Роноло да пази главната порта на двореца на Червената кралица, явно съвсем сам, нямах представа, но това не вещаеше нищо хубаво.

— Не мога, ваше благородие. Кралски заповеди. Никой да не влиза, никой да не излиза.

— Моля? — Сложих ръка на ухото си и се приведох по-близо до тежките греди.

Следвайки примера ми, Роноло се приведе напред и повиши глас.

— Никой да не влиза! Никой да не излиза!

Мушнах ръка през една малка квадратна дупка между вертикалните и хоризонталните греди, спипах го за тила и го притиснах към решетката. С другата си ръка извъртях меча си и опрях върха в гърлото му.

— Аз съм маршал на въоръжените сили на този град. Освен това съм принц на Червения предел, внук на Червената кралица и живея в този дворец вече над двайсет години. Повярвай ми, Роноло, минал съм през самия Ад и от нещата, които ще ти направя, ако не ми се подчиниш, самите дяволи ще заридаят! — Пуснах го. — А сега… Отвори!

Страхът може да е отличен учител и макар че нямаше истинска причина да се бои от мен, бидейки извън обсега на меча ми, Роноло се втурна да се запознае със сложностите на повдигащия механизъм. Двете минути, които изтекоха, преди портата да се раздвижи, бяха много дълги и през тях сметнах за много вероятно Роноло просто да не е спрял да бяга. Докато се взирах в мрака на двора оттатък, открих, че ме спохождат видения за едно бебе, меко и розово в люлката си, кротко заспало, докато през най-близкия прозорец с бавна решителност се вмъква един блатен дух. Беше глупаво, разбира се. Малката Ниа на Дарин се намираше в безопасност в обятията на Миша, заобиколена плътно от домашната ни гвардия в Римската палата. Помислих си и за Лиза. Как крачи из апартамента си в бабиното крило за гости и чака Барас да се върне. Зачудих се дали ако я видя, ще имам смелостта да ѝ кажа за съдбата му. „Познавам страхливците“. Знаех, че няма да имам.

Решетката тръгна рязко нагоре и ме накара да трепна. Измина с дрънчене цели няколко сантиметра, преди да спре. После още няколко. Представих си как Роноло се мъчи сам-самичък с големия рудан. Още няколко сантиметра. Прибрах меча. Да нося гола стомана в двореца би било глупаво даже в най-добрите времена. И въпреки това в момента, щом дръжката опря в кожата на ножницата, се почувствах уязвим.