Колелото на Осхайм [bg]

— Принц Джалан!

Дръпнах юздите. Бях изпреварил двамата мързеливци, избрани от капитан Ренпроу да ме придружат, и това поне ми даваше извинение да ги оставя да ме настигнат. Хвърлих един бърз поглед наоколо за спотайващи се мъртъвци или промъкващи се по покривите блатни духове и извиках:

— Да?

Бих очаквал, че ще имам повече за казване, но „да“ май покриваше всичко.

— В… в двореца ли отивате? Вземете ме с вас… — Тя, изглежда, ме познаваше. Струваше ми се смътно позната… е, поне беше млада и красива.

— Бързам… уважаема. — Устните ми искаха да изрекат „сладурче“, но прибягнах до „уважаема“. Надявах се, че така говорят маршалите.

Ескортът ми пристигна с тропот и дръпна юздите с видима липса на майсторлък.

— Чакайте ме! — Жената се отдръпна от прозореца, а после, сякаш осенена от внезапно хрумване, подаде отново бялото си лице. — В кланицата има някакъв ужас. Убива хората и кара телата им да танцуват. — След тези думи се отдръпна, вероятно за да се насочи към стълбите.

— Напред! — Забих пети в ребрата на Убиец и той препусна. Дори не почувствах угризения. Бяха ме натоварили със спасяването на града, а не на всеки гражданин поотделно. Пък и освен това сладурчето, май се казваше Мери — смътно си спомнях, че съм се пъхвал в една съблекалня с нея и съм я намерил за крайно сговорчива, — вероятно щеше да е в много по-голяма безопасност, скрита на горния етаж на анонимна шивачница, отколкото в двореца.

Яздехме по тъмните улици, като от време на време излизахме на някой площад, където луната, вече подаваща се над покривите, къпеше паветата в сребро. На площад Реймънд, на по-малко от четвърт миля от железните порти на баба, около нас изведнъж повя остър вятър и изпълни въздуха с прах и жилещи песъчинки. Сухи листа закръжиха във вихъра, заедно със стари дрипи, сиви парцали, подети от кръжащия въздух.

— Парцалан! — изкрещя мъжът зад мен.

— Напред!

Нещо ме резна по бузата. Сниших глава и препуснах в галоп. Чух писъка на един от войниците ми и тупването му на земята. Последваха още писъци и накъсано зловещо гъргорене, което заглъхна с отдалечаването ни. Докато се носех с грохот към входа на уличката отсреща, видях как на пътя излезе някакъв мъж и се обърна към нас, разперил ръце. Каквото бе останало от кожата му, висеше на парцали от облените му в кръв ръце. Докато изминавах последните няколко метра, видях какво го язди — твар, подобна на скелет, някакъв ужасен ухилен дявол, в който имаше нещо определено насекомоподобно. Мъжът отвори уста да заговори — хилеше се като отражение на веселието на дявола, — но аз го прегазих, преди да е изрекъл и дума.

Студена тръпка пробяга през мен, докато Убиец ме носеше напред. Духът от вихъра беше яхнал жертвата си горе-долу както един лич язди своя приемник, макар че личите постигат доста по-интимен съюз — заравят се в плътта на неродения, за да освободят потенциала му по най-кошмарни начини. Забих пети в ребрата на коня и набрахме такава безумна скорост, че копитата му почти поднесоха на следващия завой. Колкото и бързо да се отдалечавах от тази твар, пак нямаше да е достатъчно бързо.