Колелото на Осхайм [bg]

Поех по детския си маршрут към покрива на Бедняшкия дворец: от перваз на свод на прозорец, две глави на гаргойли — със зейнали усти, готови да повърнат мръсна вода от тоалетните вътре, — още един перваз, още един свод и сложната работа да се покатеря на покрива изпод стрехата. Справях се доста по-лесно, когато бях на една четвърт от сегашната си тежест и още не бях осъзнал, че ако падна, няма просто да отскоча.

Как ме следваше великанът, нямах понятие. Звучеше сякаш кърти парчета от пясъчника на стената. Когато издрапах на покрива от сиви плочи, мъртвата твар посягаше към петите ми.

Дори и при най-добрите обстоятелства тичането по четирийсет и пет градусов наклон е като да се катериш по стръмна скала. След преживяната гонитба най-доброто, което можех да направя, бе да пълзя упорито. Ако се съдеше по звуците зад мен, чудовището май пробиваше стрехата, вместо да се опитва да я заобиколи. Намерих една хлабава плоча и се обърнах да я запратя към главата на мъртвеца. Тя профуча покрай ухото му и изчезна в нощта.

Стигнах до основата на западната кула точно когато великанът се изтегляше на покрива. Одраното му лице лъщеше на светлината на издигащата се луна. Мозъкът ми не можеше да предложи друг съвет освен „нагоре“ и аз го последвах. Има един момент, когато изтощението те изпълва дотолкова, че не оставя място за нови идеи. Катерех се инстинктивно, ръцете ми намираха познатите опори, които ме бяха водили нагоре и надолу по тези кули повече от десетилетие. Тук изкачването беше лесно и не ми даваше големи надежди да победя преследвача си, но нямаше къде другаде да отида. Вкопчих се в първия от гаргойлите и се изтеглих нагоре. Е, строго погледнато, те са водоливници, но големите грозни каменни чудовища за мен винаги ще бъдат гаргойли; не съм от хората, които се интересуват от архитектурните тънкости, когато ги гони одран ужас. Пък и дори когато не ме гони.

Аз се катерех, а чудовището се катереше след мен.

Честно казано, макар че бях слизал от тази конкретна кула, никога не я бях изкачвал. Разчитах на факта, че е точно копие на източната, издигаща се от другата страна на огромния портик, която бях покорявал много пъти, когато ходех на гости на дядо Гариус. Всъщност прозорецът точно над мен беше последният от всички прозорци на двореца, в който бих избрал да се вмъкна. Само увереността, че Мълчаливата сестра е в Слов, и присъствието на грамаден кървав труп, следващ ме по стената, ми даде стимул да продължа.

Хванах се с една ръка за перваза — кракът ми беше стъпил на главата на последния гаргойл и за миг си помислих, че ще успея, но точно тогава пръстите на чудовището се сключиха около петата на ботуша на висящия ми крак.

— О, я стига! — Изглеждаше адски несправедливо.