Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
— У вас на вилата е толкова хубаво, Вера Александровна. По-хубаво е от Кавказ, честно. Не бих мръднала от тук. Много ви благодаря. Ние с Мария заминаваме утре. Ако ни поканите, може пак да дойдем — хихикна тя.
И още преди Вера Александровна да произнесе предварително съчинената фраза, се разнесе силният рев на Мария:
— Маменце! Нека още малко! Да постоим тук още мъничко. Веруся, хайде покани ни да останем още малко!
И от майка си тя подскачаше към Вера, от Вера — към майка си, дърпаше ги за ръцете, молеше. Вера дори не беше очаквала такава подкрепа. Изчака малко, после помоли Ирина да свари още половин кафеник кафе. Оправи прическата си. Стовба беше абсолютно стъписана. Мария се въртеше в скута й и й шепнеше в ухото:
— Хайде, моля ти се, моля ти се!
— Скъпи мои! Знаете, че аз много ще се радвам. Леночка, защо наистина не останете да поживеете тук? Ще бъде прекрасно. Имаме чудесни съседи, идват само в събота и неделя и съм сигурна, че ще ви отстъпят една от своите стаи или поне терасата за делничните дни.
Стовба трябваше вече да тръгва. Стовба твърдо беше решила да прибере Мария в Ростов. Бяха й обещали — почти със сигурност — карта за хубав пионерски лагер в Алупка за август. Но наистина може би щеше да е добре да остави Мария тук за още един месец.
— Хайде, маменце! Да останем! Да останем завинаги!
Виждайки обърканата физиономия на Стовба, Вера Александровна разбра, че шансовете й нарастват.
— Е, добре, добре… — предаде се Стовба. — Разбираш ли, Мария, налага се аз да се върна на работа. Така че трябва да тръгвам. Но вие, Вера Александровна, сигурно и без това сте се уморили от Мария. Нали и вие трябва да си починете от нея.
— Знаете ли, Лена, аз много бих се радвала, ако можехте да останете двете. Но ако оставите при нас Мария, също много ще се радваме! Тя ни е любимото момиченце…
Мария се премести от скута на майка си във Вериния и обратно, после пак у Вера. И нещата се уредиха — оставиха Мария до края на лятото.
Лятото беше чудесно, като по поръчка: нежен юни, силен юли с жеги и следобедни гъсти дъждове, бавен, неохотно отпускащ топлина август. Вера се улавяше в мисълта, че все повече заприличва на покойната си майка. Не външно, разбира се — Елизавета Ивановна през целия си живот беше едра, тежка жена с изразително, но по-скоро грозновато лице, докато Вера се радваше на изтънчена външност, с остаряването все по-благородна, — а именно вътрешно, със състоянието на душевна радост, в което винаги се намираше Елизавета Ивановна.
Дали с годините се примири с лошия си късмет, дали го преодоля, но Вера все по-често замираше от непознатото преди щастие — просто така, безпричинно: от прелетяла птица, от вида на гъсто нацъфтял ягодов храст със зелени плодчета на върха, от суетнята на Мурзик на закуска, когато тя се стараеше незабелязано да натроши хляба, за да го отнесе на пиленцата: Ирина Владимировна не разрешаваше кокошките да се хранят с хляб — само със зърно… Вера се усмихваше сама на себе си, учудена от постоянно доброто си настроение.
„Мурзик ми действа така — мислеше си тя и веднага отиваше по-далече в мислите си: едва сега разбрах защо мама толкова обичаше да работи с деца, от тях извира толкова свежа радост…“ Вера отдавна бе започнала да крои сериозен план, всъщност беше подготвила всичко, оставаше само да привлече на своя страна Шурик. Впрочем тя винаги можеше изцяло да разчита на сина си. Но се налагаше да си поговори с него.
Седяха на тераската. Мария вече спеше. Слабата крушка със самоделен абажур висеше ниско над масата. Въпреки силната жега през деня вечерта се бе захладило и Вера бе наметнала на раменете си една жилетка. Самата къща се намираше в особено състояние — детският сън сякаш сгъстяваше и без това плътния въздух, невидимо облъчваше цялото близко пространство, раждаше дълбок покой…
По природа Шурик беше доста невнимателен, изпускаше подробности, ако не ставаше дума за майка му. Затова пък по отношение на майка си бе развил невероятен усет: чувстваше и най-малката промяна в настроението й, насочваше разсеяното си внимание към някоя подробност в дрехите й, към цвета на лицето й, към някой жест или неизказано желание. Сега той разбра, че тя иска да му каже нещо важно.
— Как си с работата? — попита Вера, но това явно не беше темата, която я безпокоеше.
Шурик усети във въпроса й липсата на жив интерес към всички подробности от живота му и отговори разсеяно:
— Добре съм, маминко. Наистина, преводът се оказа по-сложен, отколкото предполагах.