Искрено ваш Шурик [bg]

Щастието на Мария, когато стоеше в училищния двор сред тълпата момиченца с панделки, букети и бели престилки, беше неописуемо. От нетърпение тя подскачаше като жребче с тънките си крачета в бели чорапки, панделката на медната й глава трепкаше, от време на време тя гризеше къдравите листенца на кичестите розови астри.

Стовба я държеше за ръка, а Вера, леко опряла ръка на рамото й, беше щастлива почти колкото Мария. За да е пълен комплектът, Шурик стоеше малко по-назад, леко привел глава и неопределено усмихнат.

Въпреки величието на деня директорката им отдели минута време. Здрависа се с Шурик, погали Мария по главата и каза:

— Ах, ти, екзотично птиче. А аз да не знам, Вера Александровна, какво чудесно момиченце имал Шурик… Много оригинално момиченце!

Мария се усмихна на директорката и тя се удиви на необичайната дързост на тази усмивка: тя се усмихваше не както обикновено дете се усмихва на възрастен, а като равна на равна, като един участник в празника — на друг.

„Разглезили са това дете“ — смътно пробяга в главата на опитната директорка.

Усетила нещо, Вера Александровна за пръв път трепна: а как ще приемат малката мулатка съучениците, учителите… Тя погледна с тревога заобикалящите я хора. Никой не обръщаше особено внимание на Мария: всеки имаше своето единствено дете, първокласник с чанта, не по-малко развълнуван от Мария. Но тя беше друга, с някакво, както се струваше на Вера, принизяващо всички останали деца необяснимо качество.

„Нова раса — прозря Вера, — това е просто нова раса със смесена кръв, за която е писано във фантастичните романи… те трябва във всичко да превъзхождат предишните хора — и с красота, и с талант. Просто защото са се появили последни на този свят, когато всички други установили се народи вече са износили своята генетика и са се състарили, докато тези са попили всичко най-добро от предишните. И ако в тях се вложи култура, ще се получи съвършенство. Да, тук тя е като Аелита, като марсианка…“

След вечеря Шурик хукна по някакви свои работи. Мария, останала съвсем без сили от вълненията на първия учебен ден, можеше само да си легне и домашните я откриха заспала по пътя от банята към спалнята.

После Вера и Лена дълго седяха в кухнята. Отначало Стовба седеше като на събрание. Леко потропваше с твърдите си нокти по края на масата. И по лицето й не можеше да се разбере за какво мислеше.

— Не се безпокойте, Леночка. Мурзик ще се чувства добре с нас. Това е много важно за едно дете — първото училище, първата учителка.

Стовба все така потрепваше по масата. После си свали очилата, постави ръка пред очите си като малък параван и замря, без да продума. После изпод ръката й се затъркаляха едри бавни сълзи. Извади носната си кърпичка и избърса бузите си: