Достатъчно време за любов [bg]

Минерва, тези млади хора бяха по-умни, отколкото очаквах. Те започнаха да учат, защото аз ги бях накарал. Но щом веднъж вкусиха от магията на печатното слово, се хванаха на въдицата. Учеха се да четат със същото настървение, с което гъската пасе трева, и не искаха да се занимават с нищо друго. Особено ги заплени прозата. Аз имах прекрасна библиотека, главно от микрофилми — хиляди на брой, но имах и няколко дузини луксозно подвързани книги, истински антики, с които се бях сдобил на Лендфол — там се говори на английски, а галакта се използва само при търговските сделки. Пазиш ли в базата си данни книгите за Оз, Минерва?

Естествено, че ги пазиш. Когато помагах при съставянето на плана за Голямата библиотека, включих в него и любимите си приказки. Държах Лита и Джо да се занимават със сериозна литература, но им разрешавах да четат и приказки: Киплинг и Стивънсън, книгите за Оз, Алиса в страната на чудесата, Малките диваци и така нататък. Ограничен избор: книгите от моето детство, три века преди Диаспората. От друга страна, всички човешки култури в Галактиката произлизат от тях.

Опитах се да се убедя, че разбират каква е разликата между измислицата и историята. Сложна работа, още повече че изобщо не съм сигурен в съществуването на подобна разлика. После се наложи да им обяснявам, че приказката е още по-далеч от истината, отколкото измислицата.

Страшно трудно е да се обясни подобно нещо на неопитен ум, Минерва. Какво е магията? Ти си в много по-голяма степен вълшебница, отколкото тези в приказките, но дължиш съществуването си не на магията, а на науката. А децата изобщо нямаха идея какво е това наука. Не съм сигурен, че схващаха разликата, дори когато им я обяснявах. В моите странствания неведнъж съм се сблъсквал с чудеса — с неща, които просто не могат да бъдат обяснени.

Накрая се наложи да обявя ех catedra49, че някои истории са писани само за забавление и в тях няма никаква истина — Пътешествията на Гъливер е нещо съвсем различно от Приключенията на Марко Поло, а Робинзон Крузо се намира някъде по средата между двете; и че в случай на съмнение трябва да ме питат.

Те ме питаха понякога и винаги приемаха мнението ми, без да спорят. Но аз усещах, че невинаги ми вярват. Това ме радваше: значи децата започваха да мислят самостоятелно, макар и невинаги да бяха прави. Лита изслушваше думите ми за страната Оз просто от учтивост. Тя вярваше в съществуването на Изумрудения град с цялото си сърце и ако зависеше от нея, щяхме да отидем там вместо на Валхала. Е, честно казано, и аз бих искал да можехме да отидем там.