Дар за бурята [bg]

— Той защо е тук? — обърна се тя към Монтес, който тичаше по петите ѝ към вратата, която един полицай в униформа държеше отворена. Подминаха заетия асансьор, без да спират, и хукнаха нагоре по стълбите. Тя отново попита: — Той защо е тук?

Монтес не отговори и Амая му благодари мислено за това. Въпросът не беше отправен към него, а към целия проклет свят; не се нуждаше от отговор, но не можеше да не попита. Стигна до междинната площадка и продължи нагоре… На кой етаж беше, на четвъртия или на петия? Не беше сигурна, тичаше, а в гърдите ѝ се надигаше огненото кълбо, което бе успяла да удържа по пътя към дома на Йонан. Беше го потискала с всичката си ярост, съсредоточавайки се върху километрите, които отлитаха под колелата на автомобила. Но щом зърна колата на Сан Мартин, този зародиш от ужас, болка и страх започна да напира, запъпли нагоре по гърдите ѝ като урод, който искаше да излезе през устата ѝ. Без да спира, пое дълбоко въздух, задъха се и преглътна слюнката, за да спре неминуемото раждане на изчадието, което излизаше от утробата ѝ. Пожела да го убие, да го удави, да му попречи да диша, да не му позволява да се пръкне. Вече стигаше апартамента. Зърна пребледнелия Сабалса, облегнат с изкривено лице между входната врата и асансьора: беше се свлякъл на земята и сега седеше там унило. Щом я видя, се изправи с невероятна за състоянието му бързина и тръгна към нея.

В гърдите на Амая ехтеше въпросът: той защо е тук?

Сабалса ѝ препречи пътя.

— Не влизайте — прошепна.

Това беше молба.

— Дръпни се!

Но той не се дръпна.

— Не влизайте — повтори и я хвана здраво за ръцете.

— Пусни ме — изтръгна се тя от прегръдката му.

Но Сабалса се оказа непреклонен. Покрусеният му вид, изкривеното лице и гласът му, почти шепот, не съответстваха на твърдата решимост, с която застана отново пред нея и я притисна към гърдите си.

— Не влизайте, моля ви, не влизайте — настояваше той, търсейки с очи подкрепа от Монтес, който бе стигнал до четвъртия етаж и клатеше невярващо глава.

Амая усещаше лицето на Сабалса залепено за нейното, подушваше омекотителя, с който бе пран пуловерът му, и по-острата миризма на потната му кожа. Спря да се бори и след няколко секунди почувства как той отпуска хватката; тогава измъкна пистолета си от кръста и го опря в хълбока на Сабалса. Той отстъпи пред допира на желязното дуло, вдигна ръце от двете страни на главата и я погледна с безкрайна печал. Амая влетя в апартамента, видя Сан Мартин коленичил на пода до Йонан, и получи отговора, който не искаше да чува. Йонан Ечайде, Йонан, нейният най-добър другар, вероятно най-добрият човек, когото бе познавала през живота си, лежеше по гръб на пода сред голяма локва кръв. Беше прострелян два пъти. Единият, както бе казал Монтес, в гърдите, до самото окончание на шията. Дупката изглеждаше черна, макар че кръв почти нямаше, тъй като по-големият поток се бе излял от изходното отвърстие на гърба. Другият — в челото, едва бе успял да опише кръг, който в горната част на главата бе отметнал кестенявата коса, превръщайки я в кървава маса. Тя пристъпи напред, все още с пистолета в ръка, без да си дава сметка за уплахата на полицаите в стаята, които я гледаха изумено. В същия момент, след като толкова грижливо бе възпирала дишането си, усети, че не издържа повече. Пое си дълбоко въздух и това бе достатъчно, за да вдъхне живот на онова изчадие, което се изкачи по хранопровода и гърлото ѝ, задави я и тя примирено отвори уста, за да пусне ужаса да излезе от утробата ѝ. Почувства как се задушава, как дъхът ѝ спира. Болката беше толкова голяма, че подпали очите ѝ, изпразни дробовете ѝ от последния въздух и премаза гърлото ѝ, при което ѝ се зави свят и тя падна на колене пред безжизненото тяло на Йонан Ечайде.