Дар за бурята [bg]

— И него го няма.

— Аз му звънях десетина пъти, но всеки път се включваше гласовата поща. Ако е още включен, ще го открием — каза тя и извади джиесема си, за да избере за пореден път номера. Този път обаче не се чу сигнал: изключен или извън обхват. Тя затвори телефона си и го изключи. На влизане в апартамента бе забелязала инспектор Клемос от Екип две на отдел „Убийства“ в Памплона. Ако не грешеше, бяха на път да ги отстранят от случая и това не я учуди: и тя щеше да постъпи така. — Някой разговарял ли е със съседите? Трябва да са чули изстрелите.

— Не са, никой не е чул нищо, поне живеещите на етажа. В момента разпитват останалите.

Амая се обърна да погледне към вратата, където следите от черен прах показваха откъде са минали криминолозите, които, изглежда, бяха приключили огледа.

— Открили ли са отпечатъци?

— Много, почти всичките негови, и повечето неизползваеми. Вратата не е била разбивана, по всичко личи, че е отворил на някого и го е пуснал да влезе вътре.

— Някой познат… — добави Ириарте.

— Достатъчно познат, та да му позволи да влезе и да стигне до средата на хола, някой, който на пръв поглед не му се е видял подозрителен, иначе би извадил оръжието си. Намерихме и една гилза…

— Дайте да я видя — обърна се Амая към един от криминолозите, който ѝ показа златистата капсула в едно пликче.

— Муниция за деветмилиметрово оръжие. Израелско производство, което обяснява защо съседите не са чули нищо, субсоничен куршум, изстрелян със заглушител. Знаете ли какво означава това?

— Че убиецът е дошъл специално, за да го убие — отговори Монтес.

— Между другото, къде е оръжието на младши инспектор Ечайде?

— Още не сме го открили — каза Сабалса.

Амая пристъпи крачка напред, приближи се още малко до тях и понижи глас.

— Чуйте ме. Искам да заснемете всичко, макар и с мобилен телефон, няма значение. Клемос и неговият екип ненапразно са тук, сигурно скоро ще ни отстранят от случая, а вие, предполагам, сте съгласни, че не можем да оставим нещата така.

Видя ги как кимат тежко, докато минаваше покрай тях на път за двете стаи в дъното, съставляващи малкия апартамент, и същевременно установяваше, че — както бе споменал Ириарте — някой бе претърсил къщата обстойно и бе имал достатъчно време, за да огледа всичко внимателно. Почти долавяше чуждата енергия на търсача, преровил живота на Йонан с настървение, присъщо за ловец. Беше виждала много обрани домове, където ровенето за по-ценни предмети оставяше ужасен безпорядък след себе си. Тук натрапникът не беше строшил, нито разбъркал каквото и да било; просто бе отнесъл лаптопите, камерите, външните харддискове и колекцията от USB флашки, където Йонан благоразумно съхраняваше всички снимки и сведения за разследваните случаи. Но Амая знаеше, че той е бил тук, може би е стоял на същото място, където стоеше тя сега, зареждайки се с присъствието на човека, когото току-що бе затрил. Очите ѝ спряха върху една снимка — тя и Йонан в парадни униформи в Деня на полицията, сложена до две други на етажерката. На първата Йонан позираше усмихнат до родителите си, а на втората — до непознат мъж на палубата на някакъв кораб. Тогава осъзна, че макар да бяха близки приятели, тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Кой ли беше този младеж? Изглеждаха щастливи на снимката, а тя дори не знаеше дали Йонан има гадже. Върна се в дневната и видя, че са покрили тялото със сребристо станиолено одеяло. Неуместните отблясъци, които светлината изтръгваше от покривалото, приковаха погледа ѝ за секунди, докато шумът зад гърба ѝ не я извади от вглъбението. Беше пристигнал дежурният съдия, който заедно със съдебния секретар оглеждаше внимателно всичко. Докато си разменяха кратки поздрави, Ириарте се приближи към нея и ѝ подаде телефона.