Дар за бурята [bg]

— Сгъна три пъти една и съща фланелка.

Амая погледна дрехата в ръцете си като нещо непознато, което за пръв път виждаше.

— Да… — призна тя и я хвърли в куфара. — Главата ми е другаде.

Осъзна, че и преди е изпитвала това чувство, и отлично знаеше какво ще последва.

— Трябва да изляза, Джеймс — отсече.

— Къде отиваш?

— Къде отивам ли? — повтори Амая, събличайки домашната жилетка и вземайки палтото от закачалката зад вратата. — Още не знам — отвърна замислено, загледана в него.

— Амая, плашиш ме, какво става?

— Не знам — отвърна тя със съзнанието, че лъже.

„Знаеш и още как“, проехтя в главата ѝ собственият ѝ глас и забърза надолу по стълбите. Джеймс тръгна след нея, разтревожен.

Енграси, която седеше до Ибай и неговата градинка с играчки, се изправи, като я видя.

— Какво става, Амая?

Звънът на телефона прекъсна отговора. Беше Фермин Монтес.

— Шефке, бил си е вкъщи. Сабалса отишъл, видял вратата открехната… Мамка му, Амая! Застреляли са го.

Всичко около нея рухна, пръсна се на милион парчета, които полетяха към ледената пустота на света. От часове предчувстваше, че нещо не е наред, беше усетила тежестта в тила като един от нежеланите странници от арабските проклятия, които те яхват и трябва да ги носиш цяла вечност. Тогава се запита кога точно бе започнала да усеща противното присъствие. После щеше да помисли, обеща си сама, сега нямаше време. Зададе въпросите, с отговорите позвъни на Ириарте, обади се в полицейското управление в Памплона, седна в колата, извади от жабката подвижната сирена и почти я хвърли върху покрива на автомобила. Докато закопчаваше колана, инспектор Монтес скочи на съседната предна седалка, почти останал без дъх.

— Казах ви да ме изчакате.

Вместо отговор тя натисна рязко педала на газта.

— Няма ли да чакаме Ириарте?

— Той пътува с неговата кола — кимна тя към огледалото за обратно виждане, където вече се виждаше автомобилът на инспектора, който тъкмо ги настигаше.

— Какво точно ти каза Сабалса?

— Че позвънил, но никой не му отворил. Тогава заблъскал по вратата и тя се оказала открехната, макар че на пръв поглед не си личало, и отстъпила пред ударите. Още с влизането си го видял проснат на пода, прострелян.

— Къде?

— В гърдите.

— А жив ли е?

— Не знаеше; каза, че имало много кръв, повикал линейка и ми се обадил.

— Как така не знае? Та нали е полицай, за бога!

— При кръвозагуба пулсът много отслабва — обясни Монтес.

Амая изсумтя.

— Колко са изстрелите?

— Какво?

— Колко са изстрелите? — изкрещя тя, за да надвика сирената.

— …Два, доколкото е забелязал.

— Доколкото е забелязал… — повтори Амая и ускори още повече по правата отсечка, проклинайки всеки километър, отделящ Елисондо от Памплона. — Звънни му пак — заповяда.

Монтес мълчаливо се подчини, но след секунда затвори телефона.

— Не отговаря!

— Настоявай! — кресна Амая. — По дяволите! Настоявай!