Дар за бурята [bg]

Амая помълча няколко секунди, замислена над думите му.

— Съдия Маркина ме увери, че колежката му Дьо Гувенен не смята да подава оплакване.

Ириарте въздъхна облекчено.

— Добра новина, каквито напоследък са рядкост. Мисля да се прибера вкъщи и да го отпразнувам със семеен обяд…

— Ечайде не е ли идвал?

— Днес е събота… — отговори Ириарте вместо обяснение.

— Да — каза тя, докато вадеше джиесема си и отново проверяваше съобщенията, — но нали ви казах, разбрахме се да ми изпрати вчерашните снимки от гробището в Еноа и се учудвам.

Ириарте вдигна рамене и тръгна към вратата. Тя го последва, набирайки номера на Йонан; сигналът прозвуча четири пъти, преди да се включи гласовата поща.

— Йонан, обади ми се — каза след сигнала.

Усети как студът свирепо захапва лицето ѝ още щом пристъпи прага и прие предложението на Ириарте да я закара до дома на леля ѝ. Като минаваха покрай Хуанитаенеа, инспекторът отбеляза:

— Ремонтът на къщата ви като че ли не напредва.

— Да — отвърна уклончиво тя и кой знае защо, много се натъжи. „Не всяка къща е дом“, прозвучаха в главата ѝ думите на стария господин Янес.

— Е, приятно пътуване — каза Ириарте, когато спря пред тях. — Кога тръгвате?

— Утре по обед — отговори Амая, докато слизаше. — Утре.

Следобед вече напълно побелялото небе предвещаваше неминуем снеговалеж. Някъде към пет джиесемът ѝ иззвъня и на екрана, за нейна изненада, се изписа: „Йонан дом“. Дори не помнеше, че Йонан има стационарен телефон, винаги се обаждаше от мобилния. Отсреща се чу женски глас.

— Инспектор Саласар? Аз съм майката на младши инспектор Ечайде.

Ето го обяснението: спомни си, че Йонан ѝ бе дал номера веднъж, когато се бе пренесъл при родителите си за няколко дни, докато боядисваше апартамента си.

— Добър ден, госпожо, как сте?

— Добре, но… — Беше видимо разтревожена. — Извинявайте, че ви безпокоя, но не мога да открия Йонан и… Не бих искала да ви притеснявам, може би работите.

— Не, днес не сме на работа… Потърсихте ли го на мобилния? — отговори Амая и веднага се почувства глупава; разбира се, че го е търсила, нали му е майка.

— Да — отвърна жената. — Реших, че е на работа, бяхме се разбрали да дойде вкъщи на обяд към един и… Дано не ме сметнете за луда, но той винаги се обажда, ако ще закъснее, а сега не вдига телефона си.

— Може да е заспал — каза Амая, без сама да си вярва. — Последните дни бяха изтощителни, работихме дори в ранни зори, може да не е чул телефона.

Сбогува се с жената и тутакси набра номера на Йонан, но отново се включи гласовата поща.

— Йонан, обади ми се веднага щом чуеш това съобщение.

Набра Монтес.

— Фермин, в Памплона ли си?