Дар за бурята [bg]

Нещо накара Йосуне да протегне ръка и да погали нежно бузата на младия мъж. Представи си, че тя също го харесва мъничко… После отново покри тялото и зачака Сан Мартин.

Съдебният лекар погледна отново часовника си. Беше седнал в огромния си кабинет, който използваше предимно като изложбена зала за своята колекция от бронзови предмети. Кабинетът беше абсурдно помещение с дървена ламперия и тежка мебел, заемащо несъразмерно голяма част от втория етаж на сградата; беше го наследил от своя предшественик, безспорно изтънчен и самолюбив тип, който дори бе заръчал да скрият в ламперията специален шкаф за бутилки, най-вероятно пълен по негово време със скъпи напитки. Доктор Сан Мартин държеше там само една бутилка с уиски „Макалън“, още с предпазната лента върху капачката, която сега той разкъса и сипа малко от ароматната течност в една от великолепните гравирани чаши от същото наследство. Малката глътка, която отпи, опари гърлото му, но той прие това с благодарност; пресуши чашата до дъно и си наля още, по-щедро, преди да затвори бутилката и да се върне в удобното кресло зад бюрото, наблюдавайки как лекият тремор на ръцете му започва да отслабва. Беше взел правилното решение, не за пръв път в кариерата си отказваше аутопсия. По правило избягваше бебетата, новородените и невръстните деца; имаше усещането, че ръцете му са огромни, за да боравят с малките детски органи, чувстваше се непохватен и груб и колкото и да се мъчеше да го избягва, винаги съзираше на лицата им незначителни на пръв поглед мимики, които оставаха запечатани в паметта му дни наред, затова от доста време вече отстъпваше тези операции на някого от колегите си, които ги приемаха с удоволствие и без превземки. С възрастен човек това нещо никога не му се беше случвало, никога до този момент и едва ли щеше да го осъзнае, ако скръбта на Саласар не му го бе подсказала. Точно така, има неща, които един мъж трябва да прави, и други, към които не бива да посяга никога.

Старият бакелитен телефон върху бюрото издрънча неприятно. Сан Мартин вдигна слушалката и чу.

— Доктор Майте Ернандес е тук, докторе.

— Добре, веднага слизам.

Всичката топлина, която бе успяла да извлече от крайно необходимата чаша кафе, се изпари, докато говореше по телефона пред входа. Бе излязла навън, за да избяга от внимателните погледи на колегите си и членовете на Екип две от „Убийства“, които чакаха в същата зала Сан Мартин да се накани да започне.

Снегопочистващите машини си бяха свършили работата — бяха погребали паркираните коли, избутвайки белите купчини настрани. Тя слезе по стълбите, усещайки тревогата на Джеймс в другия край на линията, докато слушаше как земята под краката ѝ хрущи в изкуствената тишина, в която снегът бе потопил като че ли преждевременно притъмнелия град.

— Как си, Амая?

Нямаше нужда да мисли.

— Зле, много зле.

— Не знам за колко време ще дойда, не съм сигурен дали пътищата са отворени вече, но тръгвам веднага.