Гробовни тайни [bg]

Мината беше блокирана.

Там, където скалите бяха преградили частично водата, която се спускаше в галерията, се бе образувало плитко езерце. Преджапах през него, като осветявах наоколо с надеждата да намеря начин да заобиколя срутилата се земна маса. Не виждах никакъв проход. До този момент бях сигурен, че Монк е завлякъл Софи тук, но докато слизах през главната галерия, не забелязах странични тунели, а наоколо нямаше ниши.

А може би грешах… Осветих още веднъж блокираната галерия. Сенките на скалите и разрушените подпори се местеха всеки път, когато преместех фенерчето. Преградата, която се беше образувала, изглеждаше непреодолима. При едно движение на светлината обаче забелязах нещо, което ме накара да затая дъх.

Една от сенките остана неподвижна. Намираше се в най-горната част на купчината, там, където най-горните скали се събираха с покрива. Взех един камък и го хвърлих натам. Вместо да изтрополи, той изчезна безшумно вътре.

Не беше сянка, а дупка.

Всичко си идваше на мястото — Монк не би се оставил да го хванат в капан и тъй като входът на мината беше запечатан, а главната галерия блокирана, никой не би предположил, че вътре има някой. Докато катинарът висеше на външната решетка, Монк можеше спокойно да се разпорежда тук.

Но какво се криеше от другата страна?

Пробвах да стъпя на най-близкия камък. Той не помръдна. Сенките от лъча на фенерчето играеха около мен, докато се катерех нагоре. Протегнах ръка, търсейки нещо, за което да се хвана, и усетих как под краката ми поддаде.

Чу се силен трясък.

Замръзнах на място. Изчаках известно време и когато нищо не се случи, насочих фенерчето надолу. Една от изгнилите подпорни греди се бе пречупила. Господи! Постоях така, докато сърцето ми започна отново да бие нормално, и се повдигнах нагоре. Сега вече можех да видя как се бе получила дупката. Една гранитна плоча от тавана на тунела се бе счупила и между тавана и едната стена на тунела се бе образувал проход. Беше почти незабележим от земята, приличаше на беззъба уста, широка около метър и висока не повече от половин.

Насочих лъча навътре и въпреки студа усетих, че ме облива пот. Фенерчето освети около две метра и потъна в мрака. Беше достатъчно широко, за да мога да пропълзя вътре, но не и да се обърна. На връщане щеше да се наложи да се влача с краката напред.

И да се моля да не се заклещя по пътя.

Наведох глава в отвора. Гранитът беше грапав и студен. Не мога да го направя. Помислих си за огромната тежест на тези прастари скали, които се намираха само на сантиметри от черепа ми. Веднъж вече покривът се беше срутил. Дори и да не беше затрупано, нямах представа какво имаше от другата страна. Ако се опитах да пропълзя през тази дупка, може би никога нямаше да успея да се върна.