Гробовни тайни [bg]

— Софи! — извиках аз. — СОФИ!

Викът ми прокънтя и замря. Единственият отговор бе ромонът на подземния поток, скрит в сенките. Насочих лъча в мрака пред себе си и тръгнах.

Трябваше да се превия почти на две. Лукас ми беше казал, че в тази част на Дартмур няма пещери. Според него те бяха по на юг, там, където бяха варовиковите скали, а не гранит, в който имаше калаени мини. Въпреки това тази пещера очевидно бе дело на природата, а не на човека. Лукас май е сбъркал, помислих си аз и в същия момент ударих глава в една издадена скала. Бързо отстъпих назад, по-скоро стреснат, отколкото наранен.

При което изпуснах фенерчето.

Не! Протегнах се да го хвана, но не успях. То се удари в скалата и примигна. Опитах се да го спра с крака си, но не го улучих и то заподскача надолу към стръмната част на пещерата. Лъчът му очерта всякакви шантави форми, докато аз се боричках надолу да го хвана. То обаче се търкаляше прекалено бързо. После стигна до ръба и изведнъж сякаш някой изключи осветлението и потънах в мрак.

Застинах на място, парализиран от станалото. Стоях, вперил поглед в мрака, където фенерчето беше изчезнало, и се надявах да видя някаква светлинка. Нямаше нищо. Тъмнината беше толкова непрогледна, че създаваше впечатлението за дълбочина и тежест. Сега, когато не я виждах, огромната скала около мен ми се струваше още по-потискаща.

Абсолютната тишина бе нарушена само от далечния шум на вода, която не виждах. Не се паникьосвай. Опитай се да разсъждаваш. Ръцете ми трепереха, когато бръкнах в джоба си и извадих телефона. Стиснах го здраво и натиснах един бутон.

Синият дисплей светна и мракът се отдръпна. Слава богу! Светлината му не беше толкова силна като на фенерчето, но в този момент ми се стори направо красива. Вдигнах телефона високо и започнах внимателно да пристъпвам към мястото, където се изтърколи фенерчето. Дори при падането да се бе повредило, ако го откриех, може би щях да успея да го оправя.

Бях направил само няколко крачки, когато синята светлина примигна.

Мракът отново ме погълна и усетих, че ме обхваща ужас. Но дисплеят просто бе угаснал от само себе си и като натиснах един бутон, светна отново. Изпитах огромно облекчение и продължих напред. Шумът от подводния поток ставаше все по-силен, въздухът беше студен и влажен. Трябваше да се наведа още, тъй като таванът се снишаваше все повече, но сигурно нямаше да се наложи да вървя още много.

Бях стигнал почти до ръба, когато телефонът иззвъня.

Острият звук ми се стори необичайно силен. За миг усетих прилив на надежда, но веднага си дадох сметка, че никой не може да ми се обади под земята. Не беше позвъняване.