Гробовни тайни [bg]

Процепът се издигаше стръмно нагоре. Трябваше да се набера на мускули и с усилие продължих да пълзя след отдалечаващата се светлина. Бързах, колкото можех, но въпреки това светлината ставаше все по-бледа. Грубата скала дращеше по якето ми и ме притискаше все повече. Вече не виждах никаква светлина, дори не го чувах. Опитах се да потисна страха си и да преглътна надигналата се в гърлото ми жлъч. Спокойно. Просто продължавай да се движиш.

Тогава проходът направи остър завой и видях лъча пред себе си. Излязох от процепа и се озовах в малко, прилично на стая затворено пространство, естествено образувание в скалата. След продължителния престой в мрак бях заслепен от мъглявата светлина на газения фенер, поставен на земята, затова спрях. Въздухът беше застоял, миришеше на кисело, влагата от скалите бе примесена с воня на животно. Съскащата газова печка излъчваше топлина, така че след студа в пещерата тук ми се стори задушно. Щом очите ми свикнаха със светлината, забелязах, че по пода са разпръснати торби, бутилки и консервени кутии. Монк се бе настанил на едно смачкано одеяло и ме гледаше с безжизнените си очи, а по устните му играеше познатото подобие на усмивка.

Свита колкото се може по-далече от него, седеше Софи.

— О, Боже, Дейвид…

Клекнах до нея, а тя обви ръце около мен. Погалих я по косата, тя зарови лице в гърдите ми. Усетих как цялото й тяло трепери под якето.

— Тихо, всичко е наред.

Това съвсем не беше вярно, но чувството на облекчение, че я виждам, бе по-силно от всичко останало. Лицето й бе бледо, по него имаше следи от сълзи, синината й все още личеше. Имаше и още нещо, нещо не наред, но бях толкова развълнуван, че е жива, че не се замислих повече. Тя се наведе, за да си избърше очите, и мисълта окончателно излетя от ума ми.

— Добре ли си? Направи ли ти нещо? — попитах аз.

— Не, нищо не ми направи… Добре съм…

Нито изглеждаше, нито звучеше добре, но въпреки това облекчението ми стана още по-силно. Не знам какво бе намислил Монк, но Софи имаше повече късмет от останалите му жертви.

До този момент.

Той седеше все така приведен на одеялото и ни наблюдаваше. Ръцете му, покрити със струпеи и драскотини, се полюшваха, подпрени на коленете му. На слабата светлина на газовия фенер вдлъбнатината на челото му приличаше на тъмна дупка. Както се бе свил, много ми напомняше на същество от първобитните времена, на светла, неокосмена маймуна, която клечи в пещерата си.

Изглежда, беше по-болен, отколкото си мислех. Огромните му рамена бяха приведени от умора, кожата на лицето му бе опъната върху масивните кости и имаше нездрав жълтеникав оттенък. Дишаше с отворена уста и при всяко вдишване и издишане се чуваше силно хриптене. Очевидно имаше сериозна инфекция на дихателните пътища, може би дори пневмония, а условията, при които живееше, само влошаваха нещата. Монк изглеждаше като човек на края на физическите си сили.