Гробовни тайни [bg]

Светлината започна да се движи към мен, жълтеникавият лъч на фенерчето подскачаше. Едва когато се приближи, осъзнах, че идва от обратната посока. Който и да беше това, се приближаваше откъм пещерата, а не откъм мината. Освен това светлинката беше само една, а не множество лъчи на прожектори на спасителната група.

Викът замря в гърлото ми. Светлината се приближи още и мен ме обзе смазващо чувство на примирение. Съзрях огромна фигура и светлото теме на плешива глава. Мъжът се бе привел под надвисналата над него скала. До мен достигна отвратителна животинска миризма.

Монк наведе фенерчето надолу. Мръсното военно яке, с което беше облечен, бе прекалено малко за широките му рамене и масивни ръце. Черните като копчета очи се впериха в мен, гръдният му кош се издигаше и спускаше, като при всяко поемане на въздух се чуваше свирене.

— Ставай!

Пещерата представляваше система от подземни лабиринти, но изглежда Монк отлично познаваше пътя. Провираше се през тесни цепнатини, пълзеше покрай скалите през ниски тунели, в които капеше вода, провираше се през дупки, в които аз никога не бих посмял да вляза. Нито за миг не се поколеба. Въпреки огромните си размери нито веднъж не се заклещи. На повърхността на земята той бе истински изрод, но тук, в подземните тунели, беше в стихията си.

След кратката заповед, която ми даде, повече не проговори. Не обърна никакво внимание на трескавите ми въпроси за Софи; тръгна през ниската пещера, сякаш изобщо не го интересуваше дали го следвам или не. Бях толкова озадачен, че известно време останах на място. Последвах го едва когато сенките отново изпълзяха в пещерата, бързащи да запълнят вакуума, оставен след изчезването на лъча на фенерчето.

Монк дори не се обърна да погледне дали го следвам, въпреки че сигурно ме бе чул. Нищо не разбирах. Не виждах никаква логика в постъпките му, не разбирах нито защо бе дошъл да ме вземе, нито накъде ме водеше сега. Мисълта, че навлизам още по-навътре в пещерата, ме ужасяваше, но какъв избор имах? Ако целта му беше да ме убие, отдавна вече да го бе направил.

Трябваше да открия Софи.

От прохода изведнъж се озовахме в едно по-просторно място и аз успях да се изправя. Монк продължи, без да спира. Използвах случая, за да го настигна.

— Къде е тя? — попитах аз задъхано.

Не ми отговори. Очевидно и той бе изтощен, защото всеки път, когато си поемеше въздух, се чуваше силно хриптене, но това не го накара да намали темпото. Когато го стиснах за ръката, имах чувството, че под мазното яке има дънер на дърво.

— Какво направи с нея? Нарани ли я?

Той се извъртя и освободи ръката си. Направи го без всякакво усилие и въпреки това аз залитнах и се строполих на земята. Паднах на четири крака и ожулих кожата си в скалата.