Гробовни тайни [bg]

— Защо му е да я предупреждава?

— Нямам представа. Може да блъфира, но няма да чакаме тук да разберем — Обърна се и ми подаде фенерчето. — Доведи Софи. Тръгваме сред трийсет секунди, независимо дали е облечена или не.

Мозъкът ми все още работеше на бавни обороти. Хайде, събуди се! Влязох бързо в стаята, очаквайки да заваря Софи облечена и готова. На светлината на фенерчето обаче видях, че седи на ръба на леглото, наметната със завивката, държейки глава между ръцете си.

— Хайде, Софи, трябва да тръгваме.

— Не искам. — Гласът й беше сънлив и приглушен. — Не ми е добре.

Огледах се наоколо за дрехите й.

— Ще си починеш по-късно. Монк може да дойде всеки момент.

Софи закри с ръка очите си, лъчът на фенерчето ги дразнеше.

— Господи, колко вино изпих?

— Софи, трябва да тръгваме — настоях аз и й подадох дрехите. — Знам, че не искаш, но нямаме избор.

Очаквах да откаже и пак да започнем да спорим за това, че отказа да иде на защитено място. Тя обаче взе кротко дрехите, изправи се и остави завивката да падне на земята. Беше само по фланелка и аз извърнах поглед, когато започна да се облича.

Крос се появи на вратата.

— Готови ли сте?

— Почти.

Тя изчака, докато Софи нахлузи дрехите си. Когато слязохме долу, Милър ни чакаше на входната врата, насред мрака. Подадох му обратно фенерчето. Обух си ботушите, облякох си якето и помогнах на Софи да сложи своето.

— Сега тихичко ще отидем до колата — каза Милър. — Аз ще тръгна пръв, а вие двамата ще ме последвате. Движете се бързо, но не тичайте. Стеф ще бъде зад вас. Седнете на задната седалка и заключете вратите. Ясно ли е?

Софи кимна неопределено и се облегна на мен. Милър отключи вратата съвсем тихо, но въпреки това ключалката сякаш изтрещя като изстрел в тишината. Той извади пистолета си и отвори вратата с едно движение.

Вътре нахлу студен влажен въздух. Навън цареше абсолютен мрак. Лъчът от фенерчето на Милър сякаш отскачаше от гъстата мъгла, която обгръщаше къщата. Усетих как Софи стиска по-силно ръката ми.

— Движете се плътно зад мен — нареди той и тръгна по пътеката.

Мъглата се стелеше навсякъде. Докато ни водеше, дори Милър приличаше на тъмна сянка, силует на фона на лъча. Мъглата сякаш поглъщаше не само светлината, но и звуците. Само приглушеният шум от стъпките ни показваше, че още вървим по пътеката. Обърнах се към Софи; едва успях да видя лицето й, въпреки че беше само на крачка зад мен.

Портата изскърца, когато Милър я отвори, и в следващия миг излязохме на улицата. Силуетът на колата се очерта пред нас, светлините й примигнаха, когато Милър я отключи с дистанционното.

— Влизайте.

Седнах на задната седалка със Софи. Вътре беше студено. Крос затвори вратата след мен и седна до Милър, който вече палеше мотора. Чух звука от заключването на вратите и се понесохме напред. Фаровете се блъскаха в мъглата като в стена.