Гробовни тайни [bg]

26

Беше студено. Започнах да треперя веднага след като телефонът ми изгасна. Въздухът беше влажен и мразовит и в момента, в който спрях да се движа, студът започна да прониква през дрехите ми. Отначало стоях върху скалната повърхност клекнал, но започнах да се схващам, и тогава седнах. Въпреки че ми беше студено, не смеех да помръдна, тъй като не виждах абсолютно нищо. Веднъж през нощта се бях загубил на един шотландски остров. Тогава си мислех, че това е най-лошото нещо, което може да ми се случи.

Сега беше по-лошо.

Първо си мислех да се опитам да стигна пипнешком до дупката, през която се бях проврял. Знаех, че е близо, и се изкушавах да пробвам. Преминаването през срутените скали в абсолютния мрак нямаше да е никак лесно, но ако успеех някак да се добера обратно до мината, шансът ми да изляза на повърхността беше много по-голям.

Може би щях да опитам, ако бях запомнил местоположението на дупката. В случая обаче щеше да се наложи да вървя слепешката и нямаше да забележа разните зейнали отвори и издатини в скалите. Дори да не си счупех главата, спокойно можех да се загубя. Даже и да откриех някакъв отвор, нямаше как да бъда сигурен, че това е същият. Можеше неусетно да навляза все по-дълбоко във вътрешността на пещерата.

Искам или не, единственото, което можех да направя, бе да остана на мястото си. Полицията щеше да открие отворената решетка и портфейла ми и след това претърсването на мината щеше да е само въпрос на време. Щом аз бях открил отвора, който води навътре, със сигурност и те щяха да успеят.

Ами ако не успеят?

Рано или късно, ако никой не дойдеше, щях да бъда принуден да взема решение. Сега обаче не бях готов да мисля за това. Натиснах отново бутона на телефона с надеждата, че в батерията може да е останало нещичко. Напразно. Сега, като се замислех, беше много глупаво от моя страна да вляза тук. Дори и да бях настигнал Софи и Монк, какво щях да направя? Да го победя в бой? Беше направо смехотворно. Трябваше да остана при колата, да помогна с каквото мога на Милър и Крос и да изчакам пристигането на полицията. Вместо това бях влязъл в капана на тази пещера, за чието съществуване вероятно никой не знаеше, а в това време Монк и Софи…

Дори не ми се мислеше за това.

Господи, какъв ужас! Отпуснах глава на коленете си и ги обгърнах с ръце, за да се опитам да запазя малкото топлина на тялото си. Студът проникваше в костите ми, но аз почти не му обръщах внимание. Нямах никаква идея от колко време съм тук. Не можех да видя циферблата на часовника си, а в тъмното бях загубил всякаква представа за време.