Гробовни тайни [bg]

И в момента работеше в негова полза. Въпреки светлината на фенерчето не виждах на повече от няколко метра. Огледах се отчаяно, търсейки някакъв знак накъде са тръгнали, но около мен имаше само лабиринт от изкривени дървета.

Бях ги загубил.

Останах така, докато осъзнах целия ужас на този факт. Нямаше никаква надежда. Нямаше смисъл да продължавам, може би с всяка крачка се отдалечавах все повече в грешната посока. Единственото, което можех да направя в този момент, беше да се върна при Милър и Крос и да изчакам идването на полицията.

Сломен от поражението си, тръгнах по обратния път през покритите с мъх камъни. Дори не бях сигурен как точно да се върна до колата, но на светлината на фенерчето видях калните следи, които бях оставил върху мекия мъх. Започнах да ги следвам и тогава се сетих. Зашарих с лъча на фенерчето около себе си.

Наблизо, едва забележима в мъглата, се виждаше кална диря, изровена в меката земя.

Нямаше как да съм сигурен, че е от Монк и Софи, но едва ли много хора идваха тук. Тръгнах в тази посока; сърцето ми биеше до пръсване. Мъхът покриваше камъните като водорасли при отлив и този, който бе минал оттук, се бе подхлъзвал по тях също като мен. Ботушите му бяха смъкнали мъха и бяха оголили мокрите камъни. Ако наистина бе Монк, той не бе положил никакви усилия да прикрие следите си.

Или не очакваше някой да го проследи, или му беше все едно.

Малко по-нататък гората внезапно изчезна и се озовах на кална затревена пътека, която очевидно хората използваха за разходки. И в двете посоки бе покрита с черна кал. Вперих поглед в нея, дишайки тежко. В коя посока бяха тръгнали?

Предположих, че пътят се намира вляво, освен ако съвсем не бях загубил ориентация. В случай че Монк бе откраднал кола, тогава със сигурност се бе отправил натам. Но не бях чул шума на мотор, а в тази тишина той би достигнал до мен въпреки мъглата.

Затичах се по пътеката, която навлизаше още по-дълбоко в гората.

Лъчът на фенерчето подскачаше като пиян, а ботушите ми жвакаха в рядката кал. Изведнъж сякаш мъглата се втвърди и пред себе си видях огромна скала. Лъчът попадна върху желязната решетка, която преграждаше отвора на пещерата. В следващия момент разбрах, че това изобщо не е пещера.

Беше мина.

Лукас спомена, че на няколко мили от Падбъри има стара калаена мина, но била запечатана. Е, вече не беше. Ръждясалата решетка беше отключена, в отъпканата кал лежеше счупен катинар.

Стиснах железните пръти на решетката — бяха груби и студени. Когато я отворих, изскърца. Насочих лъча на фенерчето към вътрешността.