Грозните [bg]

— Ами ако Мъглата все още е окупирана? — попита тя. — Откъде ще вземем храна?

— Казваш, че затворниците са били в заешката кошара. Тогава къде отидоха зайците?

— Разбягаха се.

— Така си и мислех. Сега можем да ги срещнем навсякъде. Никак не е трудно да уловим някой.

Толи изкриви лице в гримаса.

— Сигурно. Но ще трябва и да го сготвим.

Давид се разсмя.

— Естествено.

— Никога не съм палила огън — призна тя.

— Не се притеснявай. Ти си родена за това. — Той стъпи на сърфа и протегна ръка към нея.

Толи никога не беше летяла заедно с някой друг на един сърф и сега се радваше, че нейният партньор е Давид, а не просто случаен човек. Стоеше пред него, телата им се докосваха, ръцете й бяха разперени, а неговите — обвити около кръста й. Решаваха накъде да завият без думи, Толи накланяше тялото си и чакаше Давид също да промени центъра на тежестта в избраната посока. Когато постепенно привикнаха един с друг, телата им започнаха да се движат в синхрон и двамата подкараха сърфа по познатото трасе като един човек.

Колкото повече напредваха, толкова повече сливаха движенията си, но Толи през цялото време беше нащрек за внезапна опасност. Щеше да е сложно да се измъкнат с пълна скорост, ако внезапно се появи някой автолет.

Надушиха Мъглата дълго преди да я видят.

Високо от планинските склонове селището приличаше на загасено огнище, димящо и порутено, почерняло от край до край. Нищо не се движеше из него, освен няколко листа хартия, носени от вятъра.

— Изглежда пожарът е продължил цяла нощ — каза Толи.

Давид кимна, неспособен да проговори. Толи стисна ръката му, опитвайки се да си представи какво е да видиш родния си дом, превърнат в димящи руини.

— Толкова съжалявам, Давид — каза тя.

— Трябва да сляза долу. Искам да видя родителите си… — Той преглътна следващите думи.

Толи напрегна очи да различи някакви признаци на живот. Селището изглеждаше напълно изоставено, но нищо чудно извънредните да се спотайват някъде в засада, очаквайки изостанали мъгляни.

— Трябва да изчакаме.

— Не мога. Къщата на нашите е от другата страна на хребета. Възможно е извънредните да не са стигнали дотам.

— Ако са я пропуснали, значи Мади и Аз все още са тук.

— Ами ако са избягали?

— Тогава ще ги открием. Но не и ако ни заловят.

Давид въздъхна.

— Добре.

Толи стисна ръката му. Двамата разгънаха сърфа и зачакаха слънцето да се качи високо на небосклона, продължавайки да следят за признаци на живот долу. От време на време въглените в изпепеленото селище оживяваха, събудени от вятъра, и последните останали дървени подпори се срутваха една по една, превръщайки се в пепел.