Грозните [bg]

Бягството

Никога досега Толи не беше карала сърф боса. Младите мъгляни си устройваха всякакъв вид състезания, летяха тежко натоварени или по двама на сърф, но никой от тях не беше чак толкова глупав.

При първия завой едва не падна, мяркайки под себе си новото трасе, което бяха прокарали с релсите от железопътната линия едва преди няколко дни. В мига, когато сърфът се наклони, мръсните й крака се плъзнаха по него и тя наполовина се надвеси извън дъската. Замаха отчаяно с ръце и някак успя да се задържи, прелитайки над селището и заешката кошара в края.

Отдолу се надигна хор нестройни викове, когато пленниците я видяха да се носи над тях и разбраха, че поне някой е успял да се спаси. Толи обаче бе твърде ангажирана с управлението на сърфа, за да погледне към тях.

Когато най-после си възвърна, баланса, тя осъзна, че не носи противоударните гривни. Този път всяко падане щеше да е фатално. Пръстите й се впиха в дъската и тя си обеща да вземе следващия завой по-плавно. Ако сутринта беше облачна, слънцето нямаше да успее да изсуши росата от сърфа на Крой. И сега тя щеше да лежи като безформена купчина в заешката кошара, най-вероятно със счупен врат. За късмет спеше със сензора на корема си, както правеха повечето млади мъгляни.

Зад гърба й ято автолети се вдигна над земята.

Толи знаеше само две трасета, по които можеше да се измъкне от Мъглата със сърф. Тя инстинктивно пое към старата железопътна линия, където работеше всеки ден. Долината изчезна зад нея и тя успя да направи остър завой над разпенената вода на бързеите, без да падне. Сега, без тежката раница и противоударните гривни, се чувстваше като гола.

Сърфът на Крой не беше толкова бърз като нейния, а и не познаваше стила й на управление. Да лети на него беше като да разтъпква нови обувки, само дето сега това бе на живот и смърт.

Водният облак над бързеите покри с пръски лицето, ръцете и краката й. Тя коленичи върху дъската, вкопчи се с мокрите си ръце в ръба и се опита да лети колкото се може по-ниско. Долу сигурно щеше да й е още по-трудно заради разпенената вода, но поне дърветата я криеха от погледите на преследвачите. Осмели се да погледне назад. Все още не се виждаше нито един автолет.

Докато се стрелкаше надолу по криволичещия поток, вземайки познатите завои, Толи си спомни как всеки път тримата с Давид и Шай се състезаваха на път за работа. Запита се къде ли е Давид сега. Дали е в селището, вързан и готов за транспортиране в града, който никога не беше виждал? Дали лицето му щеше да бъде изпилено и заменено с красива маска, а мозъкът му превърнат в каша, което според властите беше необходимата мярка срещу един отстъпник, отгледан сред дивата природа?