Грозните [bg]

— Ти успя! — Гласът беше на Давид.

За своя собствена изненада Толи не можа да проговори, но го притегли близо до себе си и зарови лице в гърдите му.

— Кой още е с теб?

Тя поклати глава.

— О! — прошушна Давид. А когато скалата затрепери над тях, прегръдката му стана още по-здрава. Ревът на автолетите бавно премина отгоре и Толи си представи как машините на извънредните претърсват всяка пукнатина в скалата в търсене на плячка.

Нима тя ги беше довела при Давид? Е, какво пък, това ще е последното й предателство.

Глухото боботене на преследвачите мина над тях още веднъж и Давид я поведе навътре в мрака по дълга и извита пътека, която ставаше все по-тъмна и все по-студена. Наоколо се възцари тишина, влажна и студена и Толи пак се сети за вагона със скелети на отдавна измрели ръждиви, затрупан сред скалите.

Застинаха смълчани и им се стори, че са стояли часове наред прегърнати, без да посмеят да заговорят, още дълго след като ревът на машините заглъхна.

Най-накрая Давид прошепна:

— Какво стана в Мъглата?

— Извънредните дойдоха тази сутрин.

— Знам. Видях ги. — Той я прегърна още по-силно. — Не можах да заспя, затова взех сърфа си и се качих високо в планината, за да посрещна изгрева. Минаха право над главата ми, двайсет автолета наведнъж прекосиха билото. После какво стана?

— Затвориха ни в заешката кошара и ни разделиха на групи. Според Крой се канят да ни върнат обратно по градовете.

— Крой, значи. Кого още видя?

— Шай, група нейни приятели. Шефа може и да е успял да се измъкне. Двамата заедно се опитахме да избягаме.

— Ами нашите?

— За тях не знам. — В този момент тя беше благодарна, че наоколо е непрогледен мрак. Страхът, който усещаше в гласа на Давид, й причиняваше достатъчно болка. Родителите му бяха създали Мъглата и знаеха тайната за операцията. Каквото и наказание да чакаше останалите мъгляни, то щеше да е стотици пъти по-страшно за тях двамата.

— Не мога да повярвам, че най-накрая това се случи — тихо каза той.

Толи трескаво търсеше някакви успокоителни думи, с които да облекчи мъката му. Но единственото, което виждаше в мрака, бе присмехулната усмивка на д-р Кейбъл.

— Ти как избяга? — попита той.

Тя протегна ръце, за да пипне той китките й, където все още бяха гривните от пластмасовите белезници.

— Освободих се от тях, покатерих се на покрива на търговския пункт и откраднах сърфа на Крой.

— Въпреки извънредния, който те е охранявал? Майка казва, че са суперчовеци. Втората операция усилва мускулите и нервната им система. Освен това са толкова страшни на вид, че повечето хора се стъписват само като ги видят за първи път. — Той я притисна още по-близо до себе си. — Но аз не трябваше да се съмнявам, че ти ще им се измъкнеш.