Грозните [bg]

Огледа се изумена. Наоколо й бяха пръснати двайсетина чифта обувки с различен размер. Тя коленичи, за да ги разгледа отблизо. Връзките все още бяха стегнати, сякаш някой е събул хора с ръце, вързани на гърба…

— Крой ме разпозна — промърмори тя.

— Какво?

Толи се обърна към Давид.

— Когато избягах, прелетях точно над заешката кошара. Крой трябва да е разбрал, че съм аз. Знаеше, че съм боса, даже се шегувахме с това.

Тя си представи как мъгляните, които безпомощно очакват предопределената им съдба, оказват последна съпротива. Крой събува обувките си и прошепва на всички, които могат да го чуят: „Толи е на свобода и е боса.“ Бяха й оставили различни размери обувки, за да си избере, само така можеха да помогнат на един мъглянин, успял да се спаси.

— Знаели са, че ще се върна. — Гласът й пресекна. Какво ли биха направили, ако знаеха кой ги е предал.

Тя си избра един чифт с грапави подметки за сърфиране, който изглеждаше нейният размер, и ги надяна. Прилепнаха й съвсем по мярка, даже по-добре от онези, които рейнджърите й бяха дали.

Когато отново се качи на сърфа, се опита да прикрие болезненото изражение на лицето си. Занапред щеше да е все така. Всеки жест на внимание от страна на жертвите щеше да я кара да се чувства още по-зле.

— Давай да вървим.

Трасето на сърфа пресичаше димящото селище, следвайки бившите улици между овъглените развалини. Близо до една дълга постройка, превърната сега в купчина почернели отломъци, Давид спря.

— Точно от това се боях.

Толи се опита да си припомни какво имаше на това място. Сега, когато познатите й улици се бяха превърнали в еднородна маса от разпилени пепел и въглени, тя не можеше вече да се ориентира в Мъглата.

После забеляза няколко обгорели страници, които вятърът беше подхванал. Библиотеката.

— Не са извадили книгите, преди да… — извика тя. — Но защо?

— Не са искали хората да разберат какво е било преди операцията. Искат да продължавате да мразите сами себе си. В противен случай е много лесно да свикнеш с грозните лица, с нормалните лица.

Толи се обърна, за да погледне Давид в очите.

— Е, поне с някои от тях.

Той тъжно се усмихна.

После една мисъл проблесна в главата й.

— Шефа беше взел със себе си една торба стари списания. Може да е успял да избяга.

— Пеша? — Гласът на Давид издаваше съмнение.

— Надявам се. — Тя се наведе напред и сърфът се понесе към покрайнините на селището.

Едно петно разпилян пипер все още бележеше мястото, където се състоя схватката й с агента от извънредни. Толи скочи от сърфа, опитвайки се да си припомни точно в коя посока Шефа хукна към гората.