Грозните [bg]

Давид смръщи вежди.

— Тогава как ги раздели?

Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук. Не можеше да му каже, че извънредните сами са я освободили.

— И защо имаш по един чифт белезници на всяка ръка?

Тя безмълвно погледна ръцете си, припомняйки си, че най-напред я бяха вързали, когато я заловиха, и втори път — при д-р Кейбъл, преди да я пратят за медальона.

— Нямам представа — успя да промълви Толи. — Предполагам, че са ни слагали по два чифта за по-сигурно. Но не беше трудно да се освободя. Прерязах ги о една остра скала.

— Не може да бъде. — Давид недоумяващо гледаше ножа. — Татко винаги е казвал, че това е най-полезното нещо, което е донесъл от града. Направен е от високотехнологична сплав и е излят като едно цяло парче.

Тя вдигна рамене.

— Може частта, която съединява двете гривни на белезниците, да е направена от различен материал.

Той поклати глава, все още резервиран към нейната версия. Накрая вдигна рамене.

— Е, явно се налага да ги търпим. Едно е сигурно обаче — родителите ми не са избягали.

— Откъде си сигурен?

Той й посочи ножа.

— Ако са били предупредени за нападението, татко никога не би тръгнал без него. Очевидно извънредните са ги изненадали.

— Съжалявам, Давид.

— Дано поне са живи. — Той я погледна и тя усети, че паниката в очите му се е разсеяна. — Е, Толи, все още ли искаш да ги последваш?

— Разбира се.

Давид се усмихна.

— Добре тогава. — Той седна край нея, погледна към къщата и поклати глава. — Странно. Мама винаги ме е предупреждавала, че това все някога ще се случи. Докато растях, непрекъснато се опитваха да ме подготвят за този момент. Дълго време им вярвах. Накрая обаче започнах да се съмнявам. Реших, че може би родителите ми си падат малко нещо параноици. А може и „Извънредни ситуации“ изобщо да не съществуват, както обикновено казваха бегълците.

Толи само кимна мълчаливо, защото се страхуваше, че гласът й ще й изневери.

— А сега, когато това наистина се случи, ми изглежда още по-нереално.

— Съжалявам, Давид. — Той дори не подозираше колко силно съжалява тя. Чувството за вина щеше да я измъчва, докато поне не спаси родителите му. — Не се тревожи, ние ще ги открием.

— Преди това трябва да се отбием на едно място.

— Къде?

— Както ти казах, моите родители са били готови за днешните събития, още откакто са основали Мъглата. И са се подготвили.

— За да са сигурни, че ще оцелееш — каза тя, докосвайки меката кожа на ръчно ушития му ръкав.

Той се усмихна и изтри с пръст саждите от едната й буза.