Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Няма нужда да казваш нищо — продължи той. — И не съм сигурен, естествено. Ако бях, нямаше да съм толкова обезпокоен, че да те предупреждавам. Обаче… когато ти ме посъветва да не им казвам, че съм го направил аз, започнах да се чудя.

Не отговорих веднага.

— Ти си добър приятел, Миямото-сан — казах накрая.

— А ти ми направи огромна услуга. Винаги си се отнасял добре с мене.

Спомних си нещо, което веднъж ми беше казал баща ми. „Бъди добър с хората по пътя си нагоре. Може пак да се срещнете по пътя ти надолу“.

— Както и ти се отнасяш към мен.

— Но как ти се отплатих?!

— Предупреди ме, при това със сериозна опасност за живота ти. Ако изобщо си ми дължал нещо, сега аз съм твой длъжник.

— Не ставай смешен. Просто съм щастлив, че ми се обади. Трябва да призная, че много се тревожех.

— Няма за какво да се тревожиш. Ще се справя. И ще намеря начин да ти се отплатя.

— Нищо не ми дължиш. Аз продължавам да съм твой длъжник. Но въпреки това, ако продължиш да се наслаждаваш на чая както трябва, това ще ми е достатъчна отплата.

Това можеше да означава две неща. Първо, че е оценил реакцията ми към неговите наставления. Второ, че ми желае дълъг и спокоен живот.

Обещах му да го държа в течение и си тръгнах, като продължавах да се подхилвам за Макгроу. Даже можеше да му се обадя с преправения си глас, да му кажа, че ще го направя за някаква безбожна сума, и да го пратя за зелен хайвер. Така после щеше да ми е още по-приятно да го убия.

Отидох в Хиро и намерих квартирата на Такизава. Държеше апартамент в нова сграда, пететажна, с подземен гараж. Спрях наблизо и не се наложи да чакам дълго — когато отвътре излезе автомобил, се претърколих под спускащата се врата. В информацията от Тацу се посочваше номерът на нейното паркинг място. Оказа се празно. За да се уверя, обиколих гаража и видях много скъпи коли, но не и нейното жълто порше.

„Добре, може да е на работа“.

Продължих за Ропонги и този път ударих кьоравото. Клубът се казваше „Прелюдия“ и се намираше на тихите улички край Ропонги-дори. Заведенията в този квартал разчитаха на постоянни клиенти, които ценяха дискретността повече от неона и разговорите — повече от ексцентричността. Срещу сградата имаше паркинг с множество скъпи чужди коли — мерцедеси, алфа ромео, даже едно мазерати. И едно жълто порше 911 „Тарга“ с регистрационен номер Шинагава, 1972.

„Здравей, Такизава-сан. Много се радвам пак да се срещнем“.

Паркингът беше ограден от три страни с тухлена стена, висока около метър и половина. Зад отсрещната стена видях стара дървена къща, чиито прозорци тъмнееха. Оставих Танатос на уличката до къщата и се спотаих в мрака до стената. Оттам виждах и входа на клуба, и колата на Такизава. Съмнявах се, че ще привлека нечие внимание. Ако все пак ме забележеха, просто щях да смънкам, че съм препил и ми се е доповръщало. По-нататък щях да импровизирам.