Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Въпреки че Тацу още не ми беше дал тази информация, нали? Зачудих се какво чака, какво ми убягва.

Посветихме известно време на неговите оплаквания — и съответно на моето съчувствие — от това, че е принуден да бие чело пред своите мозъчно увредени началници, и завършихме вечерята с шербет от ориз и сини сливи „очазуке“. Накрая платих и двамата излязохме от ресторанта.

Слънцето беше залязло, но сградите, улиците и тротоарите още излъчваха топлина. От сергията на съседния ъгъл се носеше миризма на пиле и лук, печени на въглища, чуваше се съскането на капещата в огъня мазнина. Някъде по-отдалече идваше мъжки глас, грачещ караоке под съпровода на одобрителни викове — типичните звуци на „сунаку“, малък квартален бар. От втория етаж на дървената къща оттатък улицата отекваха отчетливите изтраквания на десетки шинаи, бамбуковите тренировъчни саби за кендо, съпровождани от също толкова бойни викове. Сградата направо се тресеше от агресивността на типично тежкото пристъпване на бойците кендока. Покрай нас мина старец с шумолящо синьо кимоно, навярно на път за кварталната сенто. Дървените му сандали „гета“ тракаха по тротоара. Сигналът на мотриса по линията „Яманоте“, пристигаща на близката метростанция „Юено“, прозвуча като ария, подчертаваща всичко останало. Нощните звуци на Токио, помислих си и не можех да не се усмихна на този град, който обичах, макар да полагах всички усилия да го мразя.

Тацу се протегна и се потупа по корема.

— Благодаря за вечерята. Беше много вкусно.

— Удоволствието е мое. — Още не ми беше дал информацията за момичето. Какво чакаше? Дали ми убягваше някакъв знак?

След кратко мълчание той се прокашля.

— Може ли да кажа нещо, което, сигурен съм, е излишно?

Значи наистина нещо ми убягваше.

— Не е в твой стил, но моля.

— За онова момиче. Надявам се, че искаш само да го проследиш или най-много да му зададеш някой и друг въпрос.

— Какво друго бих могъл да направя?

Тацу въздъхна.

— Както вече ти казах, сигурен съм, че няма да направиш нищо повече. И все пак през последните няколко дни бяха убити много хора. И макар да не съм толкова глупав да твърдя, че с насилие не се постига нищо, също съм забелязал, че насилието понякога е като… зараза. Често започва трудно, но постепенно става все по-лесно. Започва в строги граници, които постепенно се размиват.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш.

— Онзи, който е убил гангстерите от якудза, най-вероятно е извършил непредумишлено, ако не и предумишлено убийство, нали така? От гледна точка на закона.

Предпазливо вперих очи в него. Той ме предупреждаваше. Но за какво?

— Мисля, че си прав.

— И все пак от морална гледна точка вината му не е голяма, ако изобщо с виновен. В края на краищата, като оставим правните подробности, нима светът не е по-добър с по-малко гангстери?