![Рейн-сан: Гробище за спомени [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/8/rejn-san-grobishche-za-spomeni-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
Стигнах на улицата тъкмо навреме, за да видя, че завиват наляво по Ропонги-дори. Настъпих газта и Танатос се стрелна напред. Намалих само колкото да не ме помете някой идващ насреща ми автомобил, после завих наляво след тях. В този късен час нямаше много движение. С малко късмет светофарът на кръстовището в Акасака щеше да е червен. Щях да се изравня с тях и да открия огън. Така и нямаше да разберат какво им се е случило. Следвах ги от разстояние през две ленти вдясно от тях и чаках шанса си.
Някой от тях обаче вероятно беше хвърлил поглед в огледалото. И явно ме бяха познали. Взирах се напред, за да видя дали ще извадя късмет със светофара, и погледнах към колата тъкмо навреме, за да видя, че гангстерът на задната седалка се провесва до кръста през прозореца и се прицелва в мен. Мамка му! Рязко завих в момента, в който оръжието подскочи, и чух изсвирването на куршума. Той стреля пак и пак не улучи. И после пак.
Издигнатата Градска магистрала минаваше успоредно на Ропонги-дори, точно над средата на многолентовата улица. Профучах през една пролука в металната преграда и се понесох по разделителната ивица между платната. Чувствах се абсолютно гол. Молех се бетонните стълбове и преградата да ми осигурят поне минимална защита.
Гангстерът продължаваше да стреля. Преброих шест гърмежа, седем, осем. Значи автоматик, а не револвер. Само че колко патрона имаше в пълнителя? Завих и едва не се забих в един пилон. Следях за препятствия, наблюдавах и колата, търсех възможност — със свито гърло и яростно блъскащо се в гърдите ми сърце. Наближавахме кръстовището в Акасака и разделителната ивица свършваше с метална ограда. Времето ми изтичаше. Девети изстрел. Чух как куршумът рикошира от металната преграда. Десетият отчупи парче от бетона на един от гигантските стълбове точно вляво от мен. Зачаках. Дали онзи презареждаше? Дали имаше резервен пълнител?
Беше се скрил в колата. Краят на разделителната ивица се носеше към мен. Светофарът беше червен. Зърнах друг отвор в преградата и свих наляво през него. Наведох се напред, завъртях ръчките и се изравних с колата, стиснал броунинга. Шофьорът зави надясно и се опита да ме отклони към преградата, обаче аз бях готов за това и имах място да маневрирам на кръстовището. Завих в същата посока и стрелях по неговия прозорец. Стъклото се пръсна. Той рязко завъртя волана наляво. Едва ли го бях улучил — просто се беше паникьосал от факта, че го обстрелват от упор. „Аха, харесва ли ти, гадино?!“
Другият гангстер пак се показа от задния прозорец, сигурно с нов пълнител или с оръжието на партньора си. Изравних се с шофьора. Той ме погледна и видях в очите му паника. Вдигнах броунинга и натиснах спусъка. Главата му избухна и колата зави към мен. Отбих надясно и за малко да изгубя контрол над мотора, обаче го овладях. Останала без шофьор, колата се насочи в обратната посока. Натиснах спирачка, за да изостана. Видях, че онзи, който се подаваше от прозореца, се опитва да се вмъкне вътре. Лицето му беше разкривено от ужас. Колата прескочи бордюра, охлузи едната колона на метално стълбище, водещо към пешеходен надлез, събори няколко заключени там велосипеда и спря. Завих наляво, качих се на тротоара и предпазливо се приближих, като държах в готовност пистолета.
Нямаше нужда от него. Обезобразеното разкъсано тяло на гангстера, който беше стрелял по мен, висеше безжизнено от задния прозорец. Завих на обратно, скочих от седалката и опрях Танатос на парапета на тротоара. Затъкнах броунинга под пояса си и се опитах да отворя задната врата. Беше заключена. Такизава беше вътре, свита на треперещо кълбо. Жива.
— Такизава-сан! — извиках. — Отворете вратата!
Тя ме погледна уплашено.
Огледах се. Имаше само няколко коли, шофьорите им намаляваха, за да видят какво става. Един от тях спря пред нас.
— Искам да ви помогна! — казах.
Момичето само се разтрепери.
Шофьорът на спрелия автомобил слезе и се втурна към нас.
— Мога ли да помогна?
— Да — отвърнах. — Намерете телефон и повикайте линейка. Аз ще остана тук. На задната седалка има ранен.
Нищо не може да се сравнява с категоричните и ясни инструкции в извънредна ситуация. Човекът моментално потегли. Бог да благослови добрите самаряни!
Бръкнах през счупения прозорец, отключих задната врата и я отворих.