![Рейн-сан: Гробище за спомени [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/8/rejn-san-grobishche-za-spomeni-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
„Изобщо сигурен ли си, че Бясното куче представлява реална опасност?“
Замислих се. Трябваше да се отнасям скептично към всичко, което ми беше казвал Макгроу. Бях видял Фукумото-младши в „Кодокан“, докато Свинските очички се опитваше да ме удуши. Както и в гробището „Янака“. Да, нямаше нужда Макгроу да ми го казва, за да знам, че Бясното куче наистина ме преследва.
Вратата на клуба се отвори. Кавазаки с една от бардамите. Не се сбогуваха — тръгваха си заедно.
„Добре, твоята хипотеза, че празнуват успеха си, май ще се окаже общо взето вярна“.
Това означаваше ли, че Бясното куче е вътре? Предполагах, че да.
Кавазаки и бардамата се качиха в колата. Нямаше как да се добера чисто до него, даже да исках. А не исках. Не и ако вместо това ми се удадеше да застрелям Бясното куче.
Продължих да чакам. По някое време се замислих дали да не вляза в клуба, но се отказах. Прекалено много свидетели. Не познавах обстановката, нито противниковите сили. Дори не бях сигурен, че Фукумото-младши е там.
Бях готов да прескоча стената и да стрелям в мига, в който го зърна. Можех да стрелям и от сегашната си позиция, но не исках да му дам възможност да се прикрие или да избяга с колата си, ако не го улуча от първия път. Исках да го поваля от упор.
Към два и половина пред клуба спря друга кола и остана там със запален двигател. Отзад слезе як гангстер по анцуг. Остави вратата отворена и огледа района. Приличаше на охранител, който се готви да качи някого на задната седалка. Дали бяха хора на Бясното куче? Може би най-после настъпваше моят час. Сърцето ми се разтуптя и си наложих да дишам бавно, за да се успокоя. Бодигардът насочи вниманието си към входа. Прехвърлих се през стената и приклекнах в мрака.
Чаках така десетина минути. Вратата на клуба се отвори. Приготвих се да се хвърля напред, но отвътре не излезе Бясното куче. А Такизава, гаджето му. Добре, това може би означаваше, че скоро ще се появи и Фукумото-младши. Стоях абсолютно неподвижно и наблюдавах.
Момичето явно не позна гангстера и понечи да заобиколи колата.
— Ей — спря я той. — Трябва да дойдеш с нас.
Такизава го погледна объркано.
— Моля?
Сега слезе и шофьорът, също здравеняк по анцуг. Двигателят продължаваше да работи.
— Да — каза той. — Идваш с нас. Прекалено опасно е да си сама.
Тук имаше нещо. Намирисваше на удар. Момичето също го усети, макар да не го съзнаваше. Инстинктът й надуваше клаксона: „Защо Бясното куче не ми е казал, че ще прати да ме вземат? Защо слиза шофьорът? За да ме пресрещне, ако тръгна да бягам ли? Защо тези хора излъчват заплаха, вместо се чувствам защитена?“
Тя направи крачка назад. Единият я хвана за ръката. Тя се опита да се отскубне и отвори уста да извика. Онзи заби ъперкът в корема й и тя с приглушен стон се преви. Той я вдигна и я хвърли на задната седалка, после се качи и затвори вратата. Шофьорът се огледа, седна зад волана и потегли. Никой не беше видял нищо. Единствено аз.
Инстинктът ми подсказваше, че Бясното куче е замесен в това. Той беше главният. Друг път можеше да не ми се удаде такъв шанс.
Сетих се за Тацу, за границата, която разделя човека от чудовището.
Сблъсъкът на императиви за миг ме парализира. После: „Майната му!“ Прескочих оградата, метнах се на Танатос и полетях след тях.
Пътуваха към Ропонги-дори, където трябваше да завият наляво заради преградата между лентите на пътя под издигнатата Градска магистрала. Щом обаче излезеха на Ропонги-дори, можеха да продължат във всяка посока и ако не бях достатъчно близо, почти със сигурност щях да ги изгубя. Едва ли щяха да я убият в колата — беше достатъчно опасно да пътуват с отвлечено момиче на задната седалка, камо ли да возят труп. Сигурно искаха да я откарат на някое тихо място и да го направят там. Но нямаше как да съм сигурен. Тя можеше пак да се опита да изкрещи. Някой можеше да допусне грешка. Може да не им пукаше за опасността и просто да искаха да й запушат устата при първа възможност.