![Рейн-сан: Гробище за спомени [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/5/8/rejn-san-grobishche-za-spomeni-bg-download.jpg)
Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (bg) #8
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-508-3
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]». Краткое содержание книги:
Нямах основания да се съмнявам в Тацу. Всъщност му имах доверие повече, отколкото на когото и да било другиго. И все пак трябваше да престана да ходя на срещи точно навреме и да свикна да подранявам. Затова отидох в ресторанта в четири часа. Оказа се, че отварят в пет. Нищо. Обиколих пеш квартала, изключително прилична част от Шитамачи със спокойна, сдържана атмосфера и многобройни старомодни заведения за хранене и барове. По пътя се отбих в „Юшима Тенмангу“, голям шинтоистки храм, известен със сливовите си дървета и посветен на Тенджин, божеството — или „ками“ — на образоваността. Много студенти от близкия Токийски университет идваха тук да се молят преди изпит и ми се стори уместно да го направя и аз, като се имаше предвид колко много имах да уча и с колко малко време за това разполагах. И като се имаше предвид какво ще се случи, ако не стигна до финиша.
В пет часа се върнах в „Шинсуке“. Тацу тъкмо пристигаше. Раменете му се поклащаха, главата му бе приведена напред, както винаги, когато вървеше, сякаш някой го тегли за каишка и той се съпротивлява. С бялата си риза и тъмна вратовръзка спокойно можеше да мине за чиновник, ала излъчваше сила и твърдост, които предполагаха друга професия. Поклонихме се един на друг и се ръкувахме. После го потупах по рамото. В него имаше нещо толкова японско, че ме караше да се чувствам чист американец.
„Шинсуке“ се оказа „акачочин изакая“, класическо заведение, а не ресторант от верига. Изглежда, съществуваше отдавна — дълъг дървен бар, мъжете зад който носеха традиционни памучни кимона „юката“. Клиентите бяха местни хора, приказваха си, четяха, смееха се и създаваха приятен тих фонов шум, който не се налага да надвикваш. Предлагаха страхотна подборка класически ястия. Поръчахме си малки порции сашими, пиле карааге, тофу агедаши, салати от домати и аспержи, както и две големи бутилки бира, които бяха достатъчни като за начало, но сигурно нямаше да ни стигнат за цялата вечеря.
Наляхме си един на друг, вдигнахме наздравица и отпихме големи глътки.
— Тази информация, за която говорихме — започна Тацу. — Ще ми кажеш ли за какво ти е?
Не си падаше по общите разговори. Направих престорено огорчена гримаса.
— Не сме се виждали от няколко месеца, а ти?! Няма ли да ме попиташ как съм, какво правя?
Той кимна в знак, че приема укор, какъвто често е чувал, и попита:
— Как си?
— Добре, благодаря. А ти?
— Много съм зает. С какво се занимаваш сега? Намери ли си работа?
За миг се зачудих дали не е по-добре да минем без общите приказки. И дали въпросът му с невинен, или изпитва подозрения за заниманията ми и заради приятелството ни предпочита да не ме попита директно. Тацу беше по-ловък от мен и понякога не разбирах какво точно има предвид.
— Не, не съм. Обаче ходя с едно момиче.
Той повдигна вежди.
— Звучи сериозно.
— Споменах го просто ей така.
— Иначе изобщо нямаше да го споменеш.
Засмях се. Тацу винаги си оставаше ченге, макар и чисто инстинктивно.
— Да, май е сериозно. Тя е… изключителна. Ще видим. Ами ти? Как са жена ти и дъщеричките ти?
Лицето му засия.
— Много добре, много добре. Голям късметлия съм, че ме търпят.
Въпреки че днес нещата малко са се посмекчили, в Япония е обичайно да кажеш нещо донякъде пренебрежително за съпругата и децата си, даже в отговор на комплимент, за да не изглеждаш прекалено горд с тях. Тацу обаче отдаваше дължимото на вежливостта, като казваше нещо пренебрежително за самия себе си. Тази негова особеност ме трогваше.
— Според мен те са късметлиите, че те имат.
Той поклати глава, извърна се и отпи глътка бира. Усмихнах се. Дали бях успял да го засрамя?
Донесоха ни храната. Беше невероятно вкусна. Вече разбирах защо Тацу харесва това заведение.
— Та те питах дали можеш да ми кажеш защо ти е информацията, за която ме помоли — с пълна уста премина на въпроса той.
Можеше да ми я даде и преди да ме попита. Явно щеше да поиска нещо в замяна.
Отпих глътка бира.
— Като приятел ли ме питаш, или като полицай?
— Стига да не чуя нещо незаконно, ние сме просто приятели, които прекарват една приятна вечер в изакая.
Усмихнах се. От неговите уста това означаваше да се чувствам напълно свободен, без никакви преки признания, естествено.
— Имам известен проблем. Мисля, че момичето знае кой стои зад него. И защо.