Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Насочих се към „Шиба Коен“, парк край нелепата комбинация от древния храм Зоджоджи и значително по-модерния Токио Тауър. Спрях сред тъмните дървета и седнахме на една пейка. Мотрисите на метрото вече бяха спрели в този късен час, не се чуваше шум от улично движение, даже насекомите бяха замлъкнали. Цареше пълна тишина.

— Добре ли сте? — попитах я пак, за да проявя съчувствието си. И макар да съзнавах тактическата изгода от това, не се преструвах. Въпреки размазания грим, въпреки ужаса, който изпитваше, тя беше поразително красива, каквато си я спомнях и от дома на Фукумото — дори още повече без тъмните очила и надменността, която бях усетил в нея тогава. Помислих си, че каквато и да е, явно е объркана и е в шок.

— Просто… не знам какво става. Кой сте вие? Защо сме тук? Искам да се прибера вкъщи.

— Ще ви закарам у вас, ако искате. Но се боя, че в момента това е първото място, на което ще ви потърси Бясното куче. — Надявах се, че проявата на загриженост, плюс моята готовност да направя каквото пожелае, ще я накара да се отпусне, да ми се довери.

— Просто не разбирам. Има някаква грешка. Защо му е да… Как би могъл да… — Затисна устата си с длан и се разплака.

Подадох й кърпичката си.

— Според мен, защото знаете, че стои зад убийството на баща си. А той не иска никой друг да знае за това. Вие сте му помогнали, нали?

— Не! — отрече Такизава. — Не знам нищо за това. Той ми каза, че искал да стоя в къщата. Даде ми уоки-токи. Каза ми да чакам в колата си в гаража и да тръгна, когато ми нареди. И да се погрижа онзи, който е пред къщата, да види как натискам бутона на дистанционното за вратата. Попитах го защо и той каза, че просто трябвало да му се доверя, че било важно. И аз го направих. А той ми каза после да отида някъде наблизо и да оставя там колата. Не разбирах защо, но го послушах, направих го заради него. И след това… по новините същата вечер… — Гласът й секна и тя се разрида.

Истината ли ми казваше? Инстинктивно усещах, че е истината. Това определено потвърждаваше всичките ми предположения. Обаче можеше просто да я бива в лъжите. Нямаше как да разбера.

— Той е организирал убийството на баща си — казах. — Може би, за да заеме неговото място, но не съм сигурен. Знаете ли нещо повече за това?

Тя поклати глава.

— Вече просто не мога да го позная. Съвсем се е побъркал. Постоянно смърка шабу. Дори ме бие. Защо просто не избягах? Ужасно ме е страх. Не знам какво да правя.

„Шабу“ беше дрога. Скъпа. Като мафиотски княз, а вече и цар, Бясното куче нямаше проблем да се снабдява с нея.

— Добре. Вече сте в безопасност. Успокойте се. Имам приятел, който може да ви помогне. Полицай.

— Полицай ли? Не! Не искам да говоря с полицаи. Не знаете ли, че Бясното куче командва половината полиция?!