Сянката на чинара [bg]

В подобно положение съдия Атли всъщност не се интересуваше особено от мнението на другия. Решението беше взето, той просто се опитваше да се държи учтиво.

— Чудесна идея — даде Джейк отговора, който всеки съдия би се радвал да чуе.

— Ще го одобря. А другите разходи?

— Радвам се, че попитахте, господин съдия. Нуждая се от заплащане. — Джейк му подаде отчет за часовете работа, които беше вложил в случая.

Съдия Атли го огледа и се намръщи, все едно Джейк ограбваше повереното му наследство.

— Сто и осемдесет часа. Какъв хонорар одобрих?

Знаеше точно какво е одобрил.

— Сто и петдесет на час — отговори Джейк.

— Значи общо колко… — погледна Атли надолу към върха на носа си, където бяха кацнали дебелите му очила за четене. Все още беше намръщен, като че ли беше оскърбен. — Двайсет и седем хиляди долара? — извиси се гласът му с престорено смайване.

— Поне.

— Не е ли множко?

— Тъкмо обратното, господин съдия, много е изгодно.

— А е и добро начало на празниците.

— Да, това също. — Джейк знаеше, че Атли ще одобри хонорара му, дори ако беше двойно по-висок.

— Одобрявам. Други разходи? — Съдията бръкна в джоба на сакото си и извади плик с тютюн.

Джейк плъзна към него още документи.

— Да, господин съдия, не малко. Трябва да се плати на Куинс Лънди. Той отчита сто и десет часа по сто долара на час. Трябва да платим и на оценителите, счетоводителите и консултантската фирма. Нося документите и заповедите, които трябва да подпишете. Може ли да предложа да прехвърлим малко пари от банката в Бърмингам в сметката на наследството тук, във „Фърст Нешънъл“?

— Колко? — попита съдията, драсна клечката и я размаха над лулата.

— Не много, защото не ми се иска в банката да виждат парите. Скрити са си в Бърмингам. Да ги държим там, докато е възможно.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се съдия Атли, както правеше често, когато чуеше някоя добра идея. Издиша струя гъст дим, който обгърна масата.

— Вече съм подготвил заповедта — каза Джейк и му поднесе още документи, мъчейки се да не обръща внимание на дима.

Съдия Атли извади лулата измежду зъбите си и след нея се проточи струйка дим. Започна да изписва името си по своя характерен начин — напълно нечетливо, но въпреки това разпознаваемо. Спря и прегледа заповедта за превеждането на парите.

— Само с едно драсване на писалката мога да прехвърля половин милион долара? Каква власт.

— Повече, отколкото ще бъдат чистите ми приходи през следващите десет години.