Сянката на чинара [bg]

— Успех — пожела му тя с бърза целувка. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Джейк побърза да потегли, защото искаше да се махне от коридора, преди да нахлуят дребосъците.

Съдия Атли седеше зад бюрото си и дояждаше картофената си супа, когато секретарката му въведе Джейк. Съдията продължаваше да пуши лула въпреки съветите на лекаря си — не можеше да се откаже, — затова и сега напълни една с тютюн „Сър Уолтър Роли“ и драсна клечката. След трийсет години непрекъснато димене с лула целият му кабинет беше покафенял. Под тавана се стелеше пушек. Единствено през открехнатия прозорец влизаше свеж въздух. Уханието обаче беше силно и приятно. Джейк открай време обичаше това място с дебели юридически книги и избелели портрети на покойни съдии и генерали от Конфедерацията. Нищо не се беше променило през двайсетте години, откакто съдия Рубън Атли обитаваше тази част от сградата на съда, а според Джейк надали нещо изобщо се бе променило съществено през последните петдесет години. Съдията обичаше историята и държеше любимите си книги на изработените по поръчка етажерки в единия ъгъл. Бюрото му беше отрупано с разбъркани документи и Джейк можеше да се закълне, че оръфаната папка в предния десен ъгъл си стои там най-малко от десет години.

Двамата се бяха запознали в презвитерианската църква преди десет години, когато Джейк и Карла пристигнаха в Клантън. Съдията управляваше църквата по същия начин, по който управляваше всички останали страни на живота си, и прие радушно младия адвокат. Двамата се сприятелиха, но запазиха професионализма в отношенията си.

Рубън Атли беше от старата школа. Беше съдия, а Джейк — обикновен адвокат. Границите не бива да се престъпват. На два пъти в залата съдията беше удостоявал Джейк със строг поглед, оставил у него трайно впечатление.

Пъхнал лулата в ъгълчето на устата си, съдия Атли извади черното си сако и го облече. Дори когато беше в съдебната зала, под тогата той носеше само черни костюми. Никой не знаеше дали притежава двайсет или един–единствен — всичките бяха еднакви. И неизменно беше с тъмносини тиранти и бели колосани ризи, повечето от които бяха осеяни с миниатюрни дупчици от разлетелите се във въздуха тютюневи въгленчета. Той се настани в края на масата, докато двамата си говореха за Лушън.

Джейк изпразни съдържанието на куфарчето си и му подаде описа.

— Куинс Лънди е много добър — призна Джейк. — Да не дава бог да прегледа моите финанси.

— Сигурно няма да му отнеме толкова време — подметна иронично съдия Атли. Според мнозина той беше сухар, но пред хората, които му допадаха, понякога проявяваше опустошителна духовитост.

— Да, така е.

Атли беше мълчалив за съдия. Безмълвно и старателно прегледа описа страница по страница, докато тютюнът му не изгоря и той престана да пафка. Времето нямаше значение, защото сам се разпореждаше с него. Накрая той извади лулата от устата си и я остави в пепелника.

— Двайсет и четири милиона, а?