Двор от крила и разруха

Преди няколко дни Амрен беше заявила, че се упражняват. В Двора на Кошмарите имаше магически предмети, които сестра ми щеше да проучи довечера, докато ние се занимавахме с Кеир. Чудех се дали Оуроборос ще е един от тях — трябваше да попитам Амрен какво знае за огледалото, за което толкова копнееше Резбарят. И с което някак се налагаше да убедя Кеир да се раздели тази вечер.

Люсиен предложи да свърши нещо полезно, докато нас ни нямаше, и да прегледа някои от книгите, струпани по масите из всекидневната. Амрен само изсумтя и се наложи да му обясня, че това всъщност е израз на съгласие.

Касиан вече се беше качил на покрива и точеше лежерно оръжията си. По-рано го попитах дали е нужно да се въоръжава с цели девет меча, а той ми отвърна, че не боляло да си добре подготвен и че щом съм намирала време да го разпитвам, то трябвало да имам време и за една тренировка. Тръгнах си по най-бързия начин… с вулгарен жест вместо довиждане.

С все още влажна от ваната коса, сложих тежките обеци на ушите си и отново надникнах през прозореца на спалнята ни към градината отдолу.

Илейн седеше мълчаливо на една от масите от ковано желязо с чаша чай пред себе си. Азриел се беше разположил на шезлонга в другия край на площадката от сив камък, печеше крилата си на слънцето и четеше някакви доклади — вероятно сведения за Двора на Есента, с които несъмнено щеше да запознае Рис, след като ги прегледаше. Вече беше облечен за посещението ни в Изсечения град — безмилостната красота на бронята му някак контрастираше с прелестната градина наоколо. И със сестра ми, намираща се в нея.

— Защо те не са другари? — замислих се на глас. — Защо трябва да е с Люсиен?

— На твое място не бих задавал подобни въпроси пред Люсиен.

— Сериозно говоря. — Обърнах се към Рис и скръстих ръце. — Кой решава?

Той отново изпъна реверите си и изтупа невидима прашинка от тях.

— Съдбата, Майката, бурните въртопи на Котела…

— Рис.

Той проследи в отражението на огледалото как отивам до гардероба, отварям вратите и вадя роклята, на която се бях спряла. Ивици лъскав черен плат — малко по-скромен вариант на тоалета ми от предишното ни посещение в Двора на Кошмарите.

— Сам каза, че родителите ти не си подхождали; Тамлин твърдеше същото за своите. — Съблякох халата си. — Явно системата не е съвършена. Ами ако… — посочих с брадичка към прозореца, към сестра ми и сенкопоеца в градината — … ако от това има нужда? Нямаме ли право на избор? Ами ако Люсиен иска да се съберат, а тя — не?

— Връзката може да бъде отхвърлена — обясни ми кротко Рис. Очите му проблясваха в огледалото, изпивайки всеки сантиметър гола кожа, който му разкривах. — И двете страни имат право на избор. Да, понякога се случва връзката да не е сполучлива. Понякога не е нищо повече от… предопределени догадки, плод на вечния стремеж към възможно най-силно потомство. И в основата си навярно е точно това. Първичен импулс, а не показател за сродни души. — Той ми се усмихна, сякаш се възхищаваше на онова, което имахме ние. — Въпреки това — продължи после — винаги има… привличане. За жените е по-лесно да го пренебрегнат, но мъжете… Тях това може да ги подлуди. Сами трябва да се преборят с подобно бреме, но някои вярват, че имат права върху отредената им елфа. Дори ако връзката бъде отхвърлена, те не престават да я възприемат като свое притежание. Понякога предизвикват на дуел мъжкия, когото е избрала. И понякога изходът е смъртоносен. Жестока, грозна участ, която, за щастие, сполетява малцина, но… Много двойки се мъчат да скрепят връзката си, вярвайки, че Котелът ги е събрал с причина. И чак след години съзнават, че душите им просто не си пасват.