Двор от крила и разруха

Докато Илейн… Илейн не беше тук по своя воля.

Той надникна към сервиза за чай, подреден на близката масичка.

— Предполагам, че една от чашите е на сестра ти.

И наистина — в обичайното кресло на усойницата лежеше изоставена книга. Котелът да помогне на онзи, когото вържеше за цял живот!

— Имаш ли нещо против да използвам другата?

Мъчеше се да звучи небрежно — спокойно. Въпреки че сърцето му така галопираше, че очакваше всеки момент да повърне върху възскъпия, но овехтял килим. Изработен в Сангравах, ако съдеше по шарките и наситените багри.

Какъвто и да беше Рисанд, определено имаше вкус.

Цялото място беше обзаведено с усет за изтънченото, но клонящ не към снобизъм, а към уют.

Колкото и да не му се искаше да го признае, атмосферата му харесваше. Не би признал и че градът го запленяваше с красотата си.

Нито че кръгът от елфи, които се смятаха за новото семейство на Фейра… Преди много, много време точно такъв бе очаквал да е животът в двора на Тамлин.

Прониза го болка като от удар в гърдите, но той прекоси килима. Принуди ръцете си да не треперят, докато си наливаше чаша чай, сядайки в креслото срещу онова на Неста.

— Има и чиния с бисквити. Искаш ли една?

И бездруго не очакваше отговор, но все пак реши да си даде минута, преди да стане от креслото и да напусне библиотеката, избягвайки с малко късмет Неста.

Ала слънчевите лъчи, отразяващи се в златни къдри, привлякоха погледа му и Илейн се обърна бавно към него, прекъснала бдението си пред прозореца.

Не бе зървал напълно лицето й от онзи ден в Хиберн.

Тогава беше изопнато от ужас, празно и вцепенено, косата й полепнала по главата, устните й — посинели от студ и страх.

А като я гледаше сега…

Да, беше бледа. И празнотата още обгръщаше чертите й.

Но дъхът му секна, когато застана изцяло с лице към него.

Пред очите му стоеше най-красивата елфа, която някога бе съзирал.

Чувство на предателство, натрапчиво и мазно, се плъзна по вените му. Веднъж беше казал същото нещо на Йесминда.

И макар обзет от срам, всичките му инстинкти напяваха: „Моя. Ти си моя и аз съм твой. Другарка“.

Очите й бяха сърненокафяви. И можеше да се закълне, че нещо просветна в тях, когато срещнаха неговите.

— Кой си ти?

Знаеше, че и без обяснения тя бе наясно какъв й е.

— Люсиен. Седмият син на Великия господар на Двора на Есента.

И едно голямо нищо. Разказал беше на сенкопоеца всичко, което знаеше — за живите си братя, за баща си. За майка си… не сподели някои маловажни подробности, имащи стойност единствено лично за него. Всичко останало описа възможно най-пълно — съюзниците на баща му, кои бяха най-големите съзаклятници в двора му… Предаде цялата информация. Е, да, беше на няколко века, но от работата си на пратеник по чужди земи бе узнал, че почти нищо не се бе променило в семейството му. И наистина, всички се държаха по познатия начин В недрата на Планината. А след случката с братята му отпреди няколко дни… С чиста съвест разкри на Азриел всичко. Спести му само какво чувства, обръщайки поглед на юг — към двата двора, които някога бе наричал свой дом.