Двор от крила и разруха

Амрен не беше облякла Неста в паяжини и звезден прах, както ние самите с Мор се явихме. Нито пък подобаващо на собствения си стил — свободни панталони и възкъси блузи.

Избрала й бе семпъл тоалет. Брутален.

Съвършено черната й рокля се спускаше чак до тъмния мраморен под на тройната зала в Изсечения град — тясна в корсета и ръкавите и с деколте, стигащо чак до основата на бледата й шия. Косата й беше вдигната в непретенциозна прическа, подчертаваща чертите на лицето й, свирепата бистрота на очите й, които се плъзнаха по струпалата се тълпа, по гигантските резбовани колони и люспестите зверове, увиващи се около тях, по внушителния подиум и трона върху него. Без дори да трепнат.

Всъщност брадичката й само се издигаше с всяка следваща стъпка към подиума.

И единствения трон върху него — величествения трон от преплетени един в друг люспести зверове.

Рис също забеляза. И мигновено реши как да подходи.

Сестра ми и останалите се разделиха пред подиума, заемайки странични позиции в подножието му. По лицата им нямаше нито страх, нито радост, нито светлина. Азриел, изправен до Мор, оглеждаше тълпата с убийствено спокойствие на лице. Накрая очите му стигнаха до презрителните усмивки на Кеир и златокосата жена до него — навярно майката на Мор. „Не им обещавайте нищо“, беше ме предупредила Мор.

Рис ми подаде ръка, за да се кача на подиума. Аз хванах пръстите му и поех с вдигната глава, с още по-изпънат гръб нагоре по няколкото стъпала. Към самотния трон.

Рис просто ми намигна и галантно ме настани в него с едно отмерено, танцово движение.

Леденият черен камък ужили голите ми бедра, а из тълпата се разнесе шепот.

И смаяни възгласи, когато Рис седна на страничната облегалка на трона, подсмихна ми се самодоволно и заповяда на Двора на Кошмарите:

— Поклонете се!

Защото още не го бяха сторили. На трона обаче седях аз…

Шокът и презрението не напуснаха лицата им дори когато паднаха на колене.

Нарочно не надзърнах към Неста, която нямаше друг избор, освен да последва примера им.

За сметка на това надникнах към Кеир, към елфата до него, към всеки, дръзнал да срещне взора ми. Припомних си какво бяха причинили на Мор, когато е била едва дете, онази Мор, която сега ми се покланяше, ухилена до уши. Някои от придворните извърнаха погледи.

— Ще тълкувам липсата на втори трон като пропуск заради неочакваното ни посещение — заяви със смъртоносно спокойствие Рис. — И ще пусна всички ви да си отидете цели-целенички, което е моят жест към вас. Преданите ни поданици. — Добави той с бледа усмивка.

Плъзнах пръст по люспестата извивка на един от зверовете, образуващи страничните облегалки на трона. Нашият двор. Част от него.

Нужно ни бе съгласието им да се бият за нас. И трябваше да ни го дадат тази вечер.