Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Трябва да ми вярваш и да правиш каквото ти казвам! Те са защитници.
Войнът изръмжа неодобрително. Ронин погледна към елфа, за да получи някакво обяснение, но напразно. Вместо това Малфурион пусна китката на магьосника и се надигна на крака. С Ронин зад гърба си, друидът пристъпи спокойно към мястото, където Брокс водеше неуспешната си битка.
Намериха орка заобиколен от злокобни на вид дървета. Над него бяха надвиснали клони, оплели брадвата му. Брокс дишаше тежко от усилието; тялото му бе напрегнато като пружина. Погледна приятелите си, после оръжието, сякаш не беше сигурен дали все пак да не пробва да се изкатери и да си го прибере.
— Познах гласа ти — изсумтя той. — Дано си прав.
— Прав съм.
Под погледите на магьосника и война, Малфурион пристъпи към най-високото от дърветата и каза:
— Благодаря на братята на гората, пазачите на дивото. Знам, че сте бдели над мен, докато приятелите ми ме намерят. Те няма да ви сторят зло, просто не разбират.
Листата на дърветата зашумоляха, макар Ронин да не чувстваше вятър.
Нощният елф кимна и продължи:
— Няма да ви притесняваме повече.
Още шумолене… а после клоните, впримчили сред себе си брадвата на Брокс, се разделиха и оръжието се плъзна към земята.
Можеха да изчакат брадвата кротко да падне, но оркът пристъпи внезапно напред. Протегна могъщата си ръка и с лекота хвана оръжието за дръжката. Но вместо да го размаха към дърветата, той коленичи пред тях с обърнато надолу острие.
— Моля за прошка.
Короните отново се разлюляха. Малфурион постави ръка на широкото рамо на орка.
— Те приемат.
— Наистина ли можеш да говориш с тях? — запита Ронин.
— Донякъде.
— Тогава ги попитай къде сме.
— Вече го направих. Не сме твърде далеч от мястото, където бяхме преди, но не сме и много близо. Всъщност едновременно сме късметлии и не сме.
— Какво искаш да кажеш?
Нощният елф се усмихна мрачно:
— Съвсем близо сме до дома ми.
Това бяха чудесни новини за магьосника, но за друида явно положението стоеше различно. А също и за Брокс, който изруга на родния си език.
— Какво има? Какво знаете вие, което аз не знам?
— Бях пленен близо до това място, магьоснико — изръмжа едрият войн. — Много близо.
Спомняйки си собственото си пленничество, Ронин разбра защо се притеснява Брокс.
— Тогава ще направя заклинание, за да се преместим. Този път знам какво да очаквам…
Малфурион вдигна ръка в знак на протест:
— Веднъж вече имахме късмет, но тук рискуваш да те усети Лунната стража. Те могат да прихванат магията ти… всъщност може вече да са го направили…
— И какво предлагаш?
— Тъй като се намираме близо до дома ми, нека го използваме. Има и други, които биха ни помогнали. Брат ми и Тиранде.
Брокс прие предложението с радост:
— Шаманът… тя ще помогне. — Тонът му помръкна. — И твоят близнак… да.
Ронин се тревожеше за Крас, ала не знаеше как да открие бившия си учител. Затова предложението на младия елф му се стори напълно смислено.
Тримата потеглиха, водени от Малфурион. Пътеката сред дърветата сега бе изненадващо лесна за следване, особено имайки предвид онова, което бяха изстрадали човекът и оркът. Сякаш самата земя се отклоняваше от предначертаните си извивки, за да направи пътуването на друида по-удобно.
Ронин поназнайваше нещо за това учение и чак сега осъзна, че Малфурион е именно такъв.
— Полубогът… Ценариус… той ли те научи да говориш с дърветата и да правиш такива магии?
— Да. Изглежда съм първият, който наистина ги разбира. Дори брат ми предпочита силите на Кладенеца пред пътя на горите.
При споменаването на Кладенеца Ронин изведнъж бе обхванат от чувство на нетърпение и глад. С мъка потисна усещането. Това, за което бе споменал спътникът му, можеше да бъде само Кладенецът на вечността — легендарният източник на сила. Толкова близо ли се намираха? Затова ли собствените му магии ставаха толкова силни?
Да владееш такава мощ… при това с такава лекота…
— Още малко — каза Малфурион не много по-късно. — Разпознавам сбръчкания старец.
„Старецът“ представляваше чепато старо дърво, което поне за Ронин не беше много повече от тъмна форма в мрака. Вниманието на магьосника обаче бе привлечено от нещо друго:
— Течаща вода ли чувам?