Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
— Да… Зззнам кой, лорд нощен елфе.
— Трябва бързо да се подготвим! Той ще дойде веднага!
Независимо от неразбираемото си притеснение, Хаккар се присъедини към Ксавиус, докато елфът заставаше сред призоваващите Аристократи. Двамата добавиха знанията и умението си, усилвайки доколкото могат енергийната плетеница, която поддържаше портала постоянно отворен.
Горящата сфера се изду, а от дълбините й захвърчаха разноцветни искри. Започна да пулсира, сякаш дишаше. Порталът се разтегна, а физическата му промяна бе съпроводена от дивашко ръмжене.
По лицето и тялото на Ксавиус вече течеше обилна пот, но това не го интересуваше. Величието на целта, която преследваше, му даваше сили. Той се хвърли в магическото начинание с по-голямо настървение дори от Хаккар и заклинанието не само се задържа, но и се разшири до необходимите пропорции.
И когато порасна дотам, че да докосва тавана, от портала изведнъж се появи огромна черна фигура, толкова прекрасна и ужасяваща, че Ксавиус едва успя да не заплаче от благодарност към Великия. Сега сред тях се намираше един от небесните му командири — създание, пред което дори Хаккар изглеждаше недостоен, така както съветникът се бе почувствал пред Повелителя на хрътките някога.
— Елун да ни е на помощ! — изхриптя един от другите магьосници. Той се отдръпна, като така за малко не унищожи безценния портал. С невероятно усилие Ксавиус удържа огнената сфера, докато останалите съумеят да се възстановят от шока.
Масивна ръка с четири пръста, достатъчно голяма да обхване главата на съветника, се протегна напред и нарочи ноктест пръст към невнимателния магьосник. Един глас, който бе едновременно ръмжене на разбиваща се вълна и зловещото гъргорене на изригващ вулкан, произнесе една-единствена неразпознаваема дума.
Нощният елф изкрещя, а тялото му се изви като влажен парцал, от който се изцежда водата. Гротескна последователност от пукащи звуци заглуши писъка. Повечето от Аристократите незабавно извърнаха поглед, а хрътките на Хаккар започнаха да скимтят.
Около зловещата гледка избухнаха черни пламъци, които погълнаха злощастния магьосник. Те го изядоха като глутница изгладнели вълци, погълнаха го толкова бързо, че броени секунди по-късно само малка купчинка черна прах показваше къде е умрял.
— Няма да има повече провали — отбеляза гръмовният глас.
Ако Повелителя на хрътките и адските пазачи не бяха възхитили лорд Ксавиус достатъчно, със сигурност единствено самият бог би могъл да втрещи съветника повече от новодошлия. Страховитата фигура се придвижваше на четири дебели мускулести крака, подобни на тези на дракон, но завършващи със стъпала с три масивни ноктести пръста. Великолепна люспеста опашка замиташе пода непрестанно, а движението й вероятно подсказваше за нетърпението на небесното същество. От темето му надолу по гърба, та чак до края на опашката, пробягваше грива от диви зелени пламъци. Огромните му ципести криле се протягаха от гърба и въпреки размерите им, Ксавиус се зачуди дали наистина могат да вдигнат толкова огромно и могъщо тяло.
Кожата му, на местата, където черната броня не го покриваше, беше тъмно сивкавозелена. Издигаше се два пъти по-високо от Хаккар и доколкото съветникът можеше да прецени, бе висок поне пет метра. Масивните бивни излизащи от горната му челюст, почти дълбаеха тавана, а останалите му, подобни на кинжали зъби бяха дълги горе-долу колкото ръката на елфа.
Изпод дебелите си вежди, които почти скриваха огнените очи, избраникът на великия бог погледна надолу към лорд съветника, а после и към Повелителя на хрътките.
— Ти го разочарова… — бе единственото, което каза крилатият командир.
— Аз… — Хаккар млъкна насред протеста си и сведе глава. — Нямам извинение, Манорот.
Манорот наклони леко глава, взрян в Повелителя все едно изучаваше парче мухлясала храна върху чинията си.
— Не… нямаш.
Адската хрътка вдясно от Хаккар изведнъж започна да вие шумно. Черни пламъци, подобни на тези, които бяха унищожили невнимателния магьосник, обгърнаха изплашения звяр. Той се затъркаля отчаяно по пода в опит да угаси огъня, който не можеше да бъде изгасен.
Когато единствено струйката дим показваше къде е стояла хрътката, Манорот отново се обърна към Повелителя на хрътките:
— Няма да има повече провали.
Ксавиус се изпълни със страх, но също бе удивен и очарован. Над него се извисяваше самото въплъщение на силата, създание, което седеше от дясната страна на Великия. И знаеше как да превърне поражението в победа.