Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
Брокс яздеше водачката на Бронзовите, а Ронин — един от консортите на Алекстраза. Най-възрастният приближен на червения Аспект — Тиранастраз — контролираше драконите, борещи се срещу Аркемонд, но останалите, освен ранения Кориалстраз, бяха тук с нея. Що се отнася до Малфурион, нощният елф получи честта да го носи Изера. Всъщност тя дори настоя на това.
— Ти си неговата гордост — каза тя на друида, имайки предвид Ценариус. — И заради онова, което се опита да сториш за него и Малорн, ти дължа поне това…
Неспособен да отговори подобаващо, Малфурион просто й се поклони, а после се покачи по раменете й.
А след това полетяха, просто ей така, за да се изправят срещу ужасната мощ на демоничния властелин и онези, които го манипулираха.
Просто ей така… макар да знаеха, че могат да умрат до един.
За Малфурион обаче всичко това криеше и други проблеми. Друидът изобщо не се боеше от смъртта. Всякаква саможертва щеше да бъде доброволна, ако може да спре ужаса. Но в ума му имаше и други освен него. Той се надяваше, че някъде близо до целта им, близо или дори в самия огромен Зин-Азшари, ще може да открие Тиранде и Илидан.
Все още не можеше да си прости за случилото се с върховната жрица, нито пък щеше да я вини, ако тя не желаеше да му прости. Бе допуснал Тиранде да попадне в лапите на Легиона, а такава съдба беше немислима. Не, ако жрицата бе още жива, Малфурион очакваше от нея само омраза и презрение.
Той обаче нямаше ни най-малка представа какво очаква от себе си, ако се сблъскаше с брат си. И все пак трябваше да стори нещо и за Илидан.
Нещо…
— Илидан, моля те! Изслушай ме! — извика Тиранде, докато магьосникът я влачеше със себе си. Това не беше първият й подобен изблик, но се надяваше този път да я чуе. — Това не е пътят, който трябва да поемеш! Мисли! Като прегръщаш силата на Легиона, ти се приближаваш все повече и повече към злото в сърцето й!
— Не говори глупости! Аз ще спася Калимдор! Ще се превърна в героя, когото всички ще обичат! — Той се обърна към нея. — Не разбираш ли? Нищо друго не сработи! Биехме се с тях ден и нощ, без почивка, а Легионът просто продължава да напредва! Най-накрая осъзнах, че единственият начин да бъдат преборени демоните, е като ги разбера така, както единствено те самите се разбират! Трябва да използваме онова, което са, срещу самите тях! Затова дойдох тук и се престорих, че се присъединявам към редиците им! Дори измамих техния господар, за да ми даде най-великия си дар…
— Дар? Ти наричаш това зверство, което е сторил с очите ти, дар?!
Братът на Малфурион се надвеси над нея. В момента изглеждаше повече като демон, отколкото като нощен елф.
— Ако можеше да видиш онова, което аз виждам, щеше да знаеш колко невероятни са силите, които ми е дал… — И със смущаваща усмивка Илидан й позволи отново да надзърне в дупките, където някога бяха очите му. Не обърна внимание на факта, че Тиранде се отдръпна несъзнателно, точно както бе сторила и първия път, когато видя ужаса, който му бяха причинили. Той отново върза шала и завърши: — Да, най-великият възможен дар… и най-великото оръжие срещу Пламтящия легион…
Магьосникът отново я повлече след себе си. Макар че жрицата можеше да се отскубне от хватката му, в действителност тя не желаеше да напусне Илидан. Боеше се за него, за сърцето и ума му, и искаше да стори всичко възможно да спаси объркания заклинател. Учението на Елун я водеше само отчасти; Тиранде Уиспъруинд все още си спомняше ясно по-младия Илидан, един Илидан, пълен с мечти, надежда и доброта.
Молеше се някаква част от този по-млад Илидан все още да съществува в жестокия и смъртоносно амбициозен нощен елф, който я влачеше из поруганите от демоните земи.
Мислейки за бронираните ужаси, с които вече се беше борила, Тиранде се огледа наоколо си, докато си проправяха път сред опустошения град. Жрицата очакваше всеки миг от руините да изникнат рогати войни и да ги нападнат. Манорот със сигурност вече трябваше да е разбрал за предателството на Илидан.
Вероятно забелязал погледите, които Тиранде хвърляше наоколо, или може би дори прочел мислите й, облеченият в черно магьосник се усмихна хитро и се обърна към нея:
— Магията около Кладенеца задържа изцяло вниманието на Манорот, а и той, така или иначе, не мисли много за мен. Освен това съм създал илюзия, че съм се върнал в стаите си и медитирам. — Той се ухили широко. — А и бягството на неколцина Аристократи, при това заедно с жрицата на Елун, ще го разсее допълнително.