Ханибал - врагът на Рим

— Суниатон?

Агесандър се усмихна и зъбите му лъснаха.

— Точно така се казва, да.

— Не! — извика Аврелия. — Това е жестоко!

— Напълно подходящо, ако питаш мен — отвърна Агесандър.

Облекчението на Ханон, че Суни е жив, се стопи. Обхванат от сляпа ярост, той се хвърли напред в опит да се добере до Агесандър. На третата крачка беше спрян. Робът, който държеше веригата, просто я придърпа. Ханон изскърца със зъби от гняв.

— Ще си платиш за това — изръмжа той. — Проклинам те за вечни времена. Боговете на отвъдния свят да са ми свидетели.

Малцина бяха онези, които не се страхуваха от подобни клетви. Агесандър трепна, но бързо се окопити.

— Ти ще си онзи, който ще иде в Хадес с приятеля си, не аз.

Щракна с пръсти на робите и тръгна към изхода.

Ханон не можеше да погледне Аврелия, докато го мъкнеха навън. Беше твърде болезнено. Последното, което чу, беше шляпането на босите ѝ крака по мозайката и как вика Елира. После се озова навън, под яркото пролетно слънце. На път за Капуа, където щеше да се бие до смърт със Суниатон. Впери поглед в широкия гръб на Агесандър, като умоляваше всички богове да го поразят на място със светкавица. Естествено, нищо не се случи.

Последните останки от надеждата му се стопиха.

И се върнаха само след миг. Още не бяха стигнали края на алеята, когато зад тях се разнесоха викове и писъци. Агесандър се обърна и очите му се разшириха. Без дори да погледне към Ханон, той се втурна обратно към стопанските постройки. Ханон също се обърна бавно да види какво става. За свое изумление видя, че откъм хамбарите се вдига пушек. „Аврелия“, ликуващо си помисли той. Несъмнено тя беше подпалила пожара.

Нямаше начин Агесандър да направи нещо друго, освен да се върне. Аврелия му беше спечелила известно време. „Дали ще е достатъчно?“ — запита се Ханон. Отчаянието разкъсваше душата му.

Минаха няколко часа преди пламъците да бъдат изгасени. Крещящ като демон, Агесандър вдигна всички роби от стопанството да мъкнат вода към хамбарите. Дори Ханон беше освободен от оковите, за да се включи в потушаването на пожара. Робите лисваха кофите върху пламъците, тичаха обратно към кладенеца и се връщаха. Аврелия и Атия гледаха от разстояние. На лицата и на двете беше изписан ужас. Елира не се виждаше никаква.

Сицилианецът не даде почивка на никого, докато не се увери, че пожарът е изгасен. Напук на себе си Ханон изпита неволно възхищение към Агесандър. Покрит със сажди от глава до пети като всички останали, той изглеждаше изтощен. Хамбарите бяха построени от камък и това помогна, но усилията, които надзирателят изтръгна от всеки роб, бяха единствената причина огънят да не се прехвърли върху съседните постройки.

Когато и последните пламъци угаснаха, следобедът беше отминал. Не можеше и дума да става да тръгнат за Капуа. За облекчение на Ханон сицилианецът не си направи труда да го бие повече. Оковите му бяха сложени отново и той беше заключен в тясна килия до стаята на Агесандър. В пълен мрак Ханон се свлече на пода и затвори очи. Устните му бяха напукани от жажда, коремът му ръмжеше като див звяр, но не очакваше, че ще му донесат храна или вода. Можеше само да се опита да си почине и да се надява, че Аврелия крие още някой трик.